— Ренсом — каза тя. Толи не знаеше названието на растението на Мамутои, но при следващото парче сух лист, което и подаде Джетамио, не се запъна.
— Водорасло — рече. — Донесох ги с мен. Расте в морето и сгъстява яхнията — опита се да обясни, но не бе много сигурна, че е била разбрана. Водораслите бяха прибавени към традиционното ястие заради близките и връзки с новата двойка и защото придаваха интересен вкус и гъстота.
— Не е останало много. Беше част от моя сватбен подарък. Толи вдигна бебето на рамото си и го потупа отзад.
— Даде ли вече своя дар на Благословеното дърво, Тамио?
Джетамио наведе глава и въздържано се усмихна. Въпросът обикновено не се задаваше така направо, макар да не бе много нетактичен.
— Надявам се, че Майката ще благослови моята връзка с едно бебе, което е здраво и щастливо като твоето, Толи. Шамио готова ли е за отбиване?
— На нея просто и е приятно да суче. Ако я оставя, ще виси така цял ден. Искаш ли да я подържиш? Трябва да излезна по навън.
Когато Толи се върна, темата на разговора се бе сменила. Храната бе вдигната, сервираха още вино, а някой започна да опитва различни ритми на барабан с една кожа и да импровизира думи за песен. Когато тя взе бебето си, Тонолан и Джетамио станаха и се опитаха да се измъкнат. Изведнъж ги обградиха няколко души, ухилени до ушите.
Обикновено двойката, която щеше да се обвърже, напускаше рано празненството, за да прекара още няколко последни минути насаме, преди да започни предсватбената им раздяла. Но тъй като те бяха почетните гости, не можеха да си тръгнат благовъзпитано, ако някой разговаряше с тях. Те трябваше да се опитат да се изнижат в момент, когато никой нямаше да ги забележи, само че, разбира се, всички бяха нащрек. Това се превръщаше в игра и от тях се очакваше да играят ролите си — да се опитват да изчезнат, докато всички други се преструват, че гледат встрани, а после, като ги хванат, да се извиняват учтиво. След малко дразнене и закачки щяха да ги оставят да си отидат.
— Нали не бързаш да си отидеш? — попитаха Тонолан.
— Късно става — измъкна се той и се ухили.
— Още е рано. Хапни си още, Тамио.
— Хапка не мога да глътна повече.
— Тогава чаша вино. Тонолан, нали няма да откажеш една чаша от това чудесно боровинково вино?
— Ами… може малко.
— Малко вино за теб, Тамио?
Тя се приближи до Тонолан и заговорнически погледна над рамото му.
— Само глътка, но някой ще трябва да ни донесе чашите. Ей ги там.
— Разбира се. Нали ще ни изчакате тук?
Един човек тръгна за чашите, а другите се престориха, че го гледат. Тонолан и Джетамио се втурнаха към тъмнината.
— Тонолан, Джетамио. Мислех, че ще пийнете вино с нас.
— О, разбира се. Просто трябва да излезем за малко. Нали знаеш как е след голямо ядене — обясни Джетамио.
Застанал близо до Серенио, Джондалар усети силно желание да продължи по-раншния им разговор. Те се забавляваха с надлъгването. Той се наведе към нея, за да я помоли и тя да си тръгне веднага, щом забавлението дотегне на другите и оставят младата двойка да си тръгне. Ако възнамеряваше да и предложи връзка, трябваше да го направи сега, преди нежеланието, което вече го обземаше, да го накара пак да отложи.
Всички бяха на градус — предната есен боровинките бяха особено сладки и виното бе по-силно от обикновено. Хората кръжаха около Тонолан и Джетамио и ги дразнеха със смях. Някои започнаха да пеят песен-гатанка. Някой поиска да претоплят яхнията, друг постави вода за чай, след като изля последния чай в една чаша. Децата все още не се бяха уморили достатъчно, за да заспят, и се гонеха едно друго. В бъркотията всеки си измисли ново занимание.
После едно пищящо дете се бухна в един мъж, който не се държеше много солидно на краката си. Той се препъна и бутна една жена, носеща чаша горещ чай, точно когато взрив от възгласи придружи бягството на двойката.
Никой не чу първия писък, но високият, настойчив бебешки плач от болка бързо преустанови всичко.
— Бебето ми! Бебето ми! Изгориха го! — викна Толи.
— Велика Дони! — ахна Джондалар и се втурна заедно със Серенио към хълцащата майка и пищящото бебе.
Всички искаха да помогнат едновременно. Суматохата се усили.
— Оставете Шамуд да мине. Дръпнете се встрани — присъствието на Серенио оказа успокоителното си въздействие. Шамуд бързо отстрани завивките на бебето.
— Студена вода, Серенио, бързо! Не! Чакай. Дарво, ти иди за вода. Серенио, липовата кора — знаеш ли къде е?
— Да — рече тя и се забърза.
— Рошарио, има ли гореща вода? Ако няма, стопли. Трябва ми запарка от липова кора и по-разреден чай като успокоително. И двете са изпарени.