Дарво дотича обратно с вода от езерцето, преливаща от съда, в който я носеше.
— Браво, синко. Това се казва бързо — рече Шамуд с одобрителна усмивка и плисна студена вода на яркочервените изгаряния. Бяха започнали да се надигат мехури. — Имам нужда от дреха, нещо меко, докато не стане запарката.
Лечителят видя на земята листа от репей и се сети за яхнията.
— Джетамио, какво е това?
— Голям репей — рече тя, — от яхнията.
— Има ли останал? От листата?
— Ние използвахме само стъблото. Там има цяла купчина.
— Донеси!
Джетамио изтича до купчината боклук и се върна с две шепи откъснати листа. Шамуд ги потопи във вода и ги положи върху изгарянията на майката и детето. Щом успокояващият ефект на листата започна да се усеща, пищенето на бебето затихна до хълцащ плач, който от време на време избухваше наново.
— Помага — каза Толи. Тя не бе усетила, че е опарена, докато Шамуд не го спомена. Седеше и говореше, като люшкаше бебето, за да не плаче и да се успокои. Когато парещият горещ чай се изля върху тях, единственото, което тя усети, беше болката на бебето. — Ще се оправи ли Шамио?
— Ще се появят мехури, но не мисля, че ще останат белези.
— О, Толи. Толкова лошо се чувствам — рече Джетамио. — Това е ужасно за бедната Шамио, а и за теб.
Толи се опита пак да дундурка малкото, но асоциацията с болката го накара да се противи. Накрая споменът за уютните прегръдки натежа над страха и виковете на Шамио спряха, щом тя засука, което успокои Толи.
— Защо ти и Тонолан сте още тук, Тамио? — попита тя. — Това е последната нощ, когато можете да сте заедно.
— Не можех да ви оставя ранени с Шамио. Исках да помогна.
Бебето пак се разплака. Репеят помогна, но изгарянето все още беше болезнено.
— Серенио, готова ли е запарката? — запита лечителят, сменяйки старите листове с нови, накиснати в студената вода.
— Липовата кора кисна достатъчно, но ще трябва да поизстине. Ако я извадя навън, може би ще изстине по-бързо.
— Ще изстине! Ще изстине! — извика Тонолан и изведнъж хукна извън навеса.
— Къде отива? — попита Джетамио Джондалар. Високият мъж сви рамене и поклати глава. Отговорът се изясни, когато Тонолан се втурна обратно, запъхтян, но с две стиски капещи мокри ледени висулки от стръмната каменна стълба, която водеше към реката.
— Това ще помогне ли? — попита той, като ги протегна напред.
Шамуд погледна Джондалар.
— Умно е момчето!
В заявлението имаше иронична нотка, сякаш не бе очаквал подобна гениалност.
Същите свойства на липовата кора, които приглушаваха болката, я правеха и ефективно сънотворно. Толи и бебето заспаха. Успяха да убедят Тонолан и Джетамио да се усамотят за малко, но цялото еуфорично веселие на празника на Обещанието се бе изпарило. Никой не искаше да го каже, но злополуката бе хвърлила сянката на лошия късмет върху тяхната връзка.
Джондалар, Серенио, Маркено и Шамуд седяха близо до големия огън, поемайки последната топлинка от гаснещата жарава, и тихо приказваха, пиейки вино. Всички други бяха заспали, а Серенио настояваше Маркено също да иде да си легне.
— Маркено, повече с нищо не можеш да помогнеш, така че няма защо да стоиш буден. Аз ще остана с тях, ти иди да спиш.
— Права е, Маркено — каза Шамуд, те ще се оправят. Ти също трябва да почиваш, Серенио.
Тя стана да си ходи, за да окуражи както Маркено, така и себе си. Другите също се изправиха. Серенио остави чашата си, леко притисна буза си до бузата на Джондалар и тръгна с Маркено към постройките.
— Ако има нужда от нещо, ще те събудя — му каза тя на тръгване.
Щом те си отидоха, Джондалар изгреба последната утайка от ферментиралия боровинков сок в две чаши и даде едната на загадъчната фигура, която чакаше в тихия мрак. Шамуд пое чашата, безмълвно разбирайки, че двамата има какво още да си кажат. Младият мъж нарина последните въгленчета към края на почернелия кръг и добави дърва, за да запали малък огън. Седяха така известно време и тихо пиеха вино, превити над проблясващата топлинка.
Когато Джондалар погледна пред себе си, видя, че двете очи, чийто неопределен цвят на огъня изглеждаше просто тъмен, го изучават внимателно. Той усещаше сила и интелигентност в тях и одобряваше еднакво и двете. Припукващите и съскащи пламъчета хвърляха подвижни сенки на старото лице, размивайки чертите, от които даже и на дневна светлина Джондалар не успяваше да извлече каквито и да е специфични характеристики освен възрастта. А дори възрастта бе загадка.
В набръчканото лице имаше сила, която му придаваше младежки вид, макар дългата като грива коса да бе учудващо бяла. И въпреки че фигурата под широките одеяния да беше суха и крехка, походката му бе пружинираща. Сами за себе си ръцете говореха несъмнено за преклонна възраст, ала въпреки артрозните стави и прорязаната от сини вени пергаментова кожа вдигнатата към устата чаша не помръдваше от паралитично треперене.