— Вярно, не всички, които могат да поискат, са призовани и не всички призовани имат еднакви таланти или склонности. Ако човек не е уверен, има начини да се открие, да се изпита неговата вяра и воля. Преди да бъде посветен, човек трябва да прекара известно време в самота. Това може да донесе просветление, но може и да научиш за себе си повече, отколкото би желал. Аз често съветвам хората, които мислят да постъпят на служба при Майката, да поживеят малко сами. Ако не можеш да го направиш, никога няма да успееш да издържиш по-суровите изпитания.
— Какви изпитания? — никога по-рано Шамуд не бе бил толкова искрен с него и Джондалар беше като хипнотизирай.
— Периоди на въздържание, когато трябва да се откажем от всички Удоволствия, периоди на мълчание, когато не трябва да говорим на никого. Периоди на пост, периоди, когато отпъждаме съня толкова дълго, колкото можем. Има и други. Научаваме се да използваме тези методи, за да търсим отговори, откровения от Майката, особено, когато се упражняваме. След време човек се научава да предизвиква необходимото състояние по желание, макар че от време на време има смисъл да продължи да използва изпитанията.
Възцари се дълга тишина. Шамуд бе съумял да насочи разговора към истинския въпрос, към отговорите, които Джондалар желаеше. Трябваше само да попита.
— Ти знаеш какво е нужда. Шамуд ще каже ли какво значи… всичко това? — Джондалар махна с ръка в неясен всеобхващащ жест.
— Да. Зная какво искаш. Ти се тревожиш за брат си след това, което се случи тази вечер, и в по-широк смисъл за него и Джетамио, и за себе си — Джондалар кимна. — Нищо не е сигурно… нали знаеш? — Джондалар пак кимна. Шамуд го изучаваше, опитвайки се да определи колко да му разкрие. Сетне старото лице се обърна към пламъците и в очите му пак се появи оня нефокусиран поглед. Младият мъж се усети отдалечен, сякаш между двамата се бе появило огромно пространство, въпреки че никой не бе помръднал.
— Твоята любов към брат ти е много силна — в гласа имаше някакво призрачно, празно ехо, резонанс не от този свят. — Ти се тревожиш, че тя е много силна и се боиш, че водиш неговия живот, а не своя собствен. Бъркаш. Той те води там, където ти трябва да отидеш, но сам не би отишъл. Ти следваш собствената си съдба, не неговата. Вие вървите заедно само за малко. Твоята сила е от различен характер. Имаш голяма мощ, когато нуждата ти е голяма. Почувствах, че имаш нужда от мен заради брат си, още преди да намерим кървавата му риза на ствола, който бе изпратен за мен.
— Аз не съм изпращал ствола. Това беше случайност, късмет.
— Това, че почувствах нуждата ти, не беше случайност. И други са я почувствали. На теб не може да ти се откаже. Дори Майката не би ти отказала. Това е твоят дар. Но внимавай с даровете на Майката. С тях ти и ставаш длъжник. При толкова силен дар като твоя Тя трябва да е предназначила нещо за теб. Нищо не се дава без ответни задължения. Дори Нейният дар на Удоволствието не е просто щедрост. В него има цел, независимо дали я знаем или не…
Запомни: ти следваш целта на Майката. Няма нужда тя да те призовава, ти си роден с тази съдба. Но ти ще бъдеш изпитван. Ще причиняваш болка и ще страдаш за това… Очите на младия мъж се отвориха широко от изненада.
— … Ти ще бъдеш наранен. Ще търсиш изява и ще намираш осуетяване, ще търсиш сигурност и ще намираш само нерешителност. Но има компенсации. Ти си силно надарен в тялото и ума, имаш специални умения, уникални таланти и ти е дадена повече от обичайната чувствителност. Твоята досада е резултат от твоите възможности. На теб е дадено твърде много. Трябва да се учиш от своите изпитания.
Запомни добре и това: да служиш на Майката не е само жертва. Ти ще намериш това, което търсиш. Това е твоята съдба.
— Ами… Тонолан?
— Усещам раздяла, твоята съдба тръгва по друг път. Той трябва да следва своята собствена пътека. Той е любимец на Мудо.
Джондалар се намръщи. Зеландонии имаха подобна поговорка, но тя не означаваше непременно добър късмет. Говореше се, че Великата земя майка е ревнива към своите любимци и рано ги привиква при себе си. Той изчака, ала Шамуд не каза нищо повече. Не разбираше напълно всички тези „нужда“, „сила“ и „целта на Майката“. Тези, които служеха на Майката, често говореха със сянка на езика си, но звученето им не му харесваше.
Щом огънят съвсем загасна, Джондалар стана да си ходи. Той тръгна към укритията под навеса, но Шамуд не бе съвсем свършил.
— Не! Само не майката и детето… — изплака в тъмното молещият глас.
Изненадан, Джондалар усети, че мравки плъзват по гърба му. Зачуди се дали Толи и бебето и са опарени по-лошо, отколкото си мисли, и защо трепери, когато не му е студено.