— Джондалар много се заинтересува от правенето на лодки — рече Маркено.
— Може би трябва да му намерим една речна жена, та да стане Рамудои. След като брат му ще става Шамудои, така ще е по-честно — пошегува се Маркено. — Знам двечки, които отдавна са му хвърлили око. Може да уговорим едната.
— Не мисля, че нещо ще постигнат, ако Серенио е наблизо — намигна Карлоно на Джондалар. — Но някои от най-добрите майстори на лодки са Шамудои. Не лодката на сушата, а лодката във водата прави речния мъж.
— Щом толкоз искаш да се научиш да правиш лодки, защо не вземеш една тесла и не помогнеш? — каза Тонолан. — Мисля, че моят голям брат по-скоро може да приказва, отколкото да работи — ръцете му бяха черни, както и бузата му. — Даже ще ти услужа с моята — добави той и подхвърли инструмента към Джондалар, който инстинктивно го улови. Теслата — яко каменно острие, монтирано под прав ъгъл към дръжката, остави чернилка на дланта му.
Тонолан скочи от ствола и отиде до близкия огън. От него бе останала само светеща жарава, от която от време на време се издигаха оранжеви пламъци. Взе една счупена дъска, чийто край бе изпъстрен с прогорели дупки и нарина върху нея горещи въглени с една клонка. Занесе ги до ствола и сред дъжд от искри и пушек ги изсипа върху корито подобната дупка, която дълбаеха. Маркено хвърли още дърва в огъня и донесе съд с вода. Искаха въглените да прегорят донякъде дънера, а не да го подпалят.
Тонолан размести въглените с пръчка и лисна една шепа вода на стратегическите места. Припукващото съскане на парата и острата миризма на горящо дърво свидетелстваха за битката между огъня и водата. В крайна сметка водата надделя. Тонолан изгреба останалите парчета влажни дървени въглища, прехвърли се в издълбания улей и започна да изчегъртва обгорялото дърво, като разширяваше и задълбочаваше отвора.
— Дай да опитам — каза Джондалар, като позяпа известно време.
— Точно се чудех дали смяташ да се мотаеш тука цял ден — забеляза Тонолан и се ухили. Когато приказваха помежду си, двамата братя незабелязано минаваха на родния си език. Приятна им беше лекотата и сигурността, с която го говореха. И двамата вече привикваха с новия език, но Тонолан го владееше по-добре.
След първите няколко удара Джондалар спря да огледа каменното острие на теслата, опита пак под различен ъгъл, провери отново режещото острие и намери правилния размах. Тримата младежи заработиха заедно без много приказки, докато не спряха да починат.
— Не съм виждал по-рано използва огън да прави корито — каза Джондалар, щом наближиха навеса. — Винаги изчегъртва с тесла.
— Можеш да използваш и само тесла, но с огън става по-бързо. Дъбът е твърдо дърво — забеляза Маркено. — Понякога използваме борове от високото. Борът е по-мек и е по-лесен за дълбане. Все пак огънят помага.
— Дълго време се прави лодка? — заинтересува се Джондалар.
— Зависи колко работиш и колко души работят. Тази лодка няма да отнеме много време. Тонолан ще има права над нея и, нали знаеш, тя трябва да бъде готова, преди да се свърже със Серенио — Маркено се усмихна. — Никога не съм виждал някой да работи толкова много, а освен това кандърдисва всички да му помагат. Щом започнеш, не е зле да продължаваш, докато не я свършиш. Така не може да пресъхне. Днес следобед се каним да цепим дъски за стрингерите. Искаш ли да помогнеш?
— По-добре да не отказва! — рече Тонолан.
Огромният дъб, който Джондалар бе помогнал да отсекат, бе занесен, без разклонения му връх, до другия край на площадката. За да го придвижат, бе нужна помощта на почти всички здрави мъже, а и почти толкова се събраха, за да го разцепят. Джондалар нямаше нужда от „кандърмите“ на брат си. Той не би пропуснал разцепването.
Първо забиха ред рогови клинове в права линия, ориентирана по жилите, по цялата дължина на ствола. Набиха ги с тежки каменни чукове. Клиновете разпукаха масивния дънер, но отпървом той се разтвори неохотно. Оставащите на някои места свързващи трески бяха прекъснати, щом дебелият край на триъгълните рогови парчета бе набит по-дълбоко в сърцевината на дървото, и накрая стволът се разцепи с пукот на две части.
Джондалар изумено поклати глава, ала това бе само началото. Клиновете отново бяха поставени по оста на всяка половина и процесът бе повторен, докато те също не се разцепиха надве. После всеки сектор отново бе разполовен. В края на деня огромният ствол бе превърнат в купчина радиално нацепени дъски, като всяка една се заостряше към центъра така, че единият дълъг ръб бе по-тънък от другия. Заради чворовете някои дъски станаха по-къси, но също щяха да намерят приложение. Дъските бяха много повече, отколкото бе нужно за изграждането на бордовете на лодките. Излишните щяха да послужат да се издигне подслон за младата двойка под надвисналия над високата тераса пясъчник. Подслонът щеше да бъде свързан с жилището на Рошарио и Доландо и щеше да бъде достатъчно голям да побере Маркено, Толи и Шамио през най-студената част от годината. Смяташе се, че ако къщата и лодката се направят от едно и също дърво, това ще придаде на роднинската връзка здравината на дъб.