— Както Шамудои споделят даровете на земята и както Рамудои споделят даровете на водата, така сега вие сте Шарамудои, за да си помагате винаги едни на други.
Толи и Маркено отстъпиха назад, а Шамуд засвири пронизителна мелодия. Тонолан и Джетамио бавно тръгнаха да обикалят древния дъб. При втората обиколка зрителите закрещяха благопожеланията си, а двамата започнаха да хвърлят върху тях птичи пух, цветни листенца и борови иглички.
На третата обиколка около Благословеното дърво със смях и викове се присъединиха и зрителите. Някой запя традиционна песен и още няколко флейти започнаха да акомпанират на певците. Други биеха барабани и кухи стъбла. После една от гостенките Мамутои извади раменна кост на мамут. Тя я удари с дървено чукче и всички за момент спряха. Звънтящият резониращ звук изненада повечето присъстващи, но изненадата нарасна, когато тя продължи да удря по костта. Тонът и тембърът на звука се променяха с мястото на ударите и тя се нагоди към мелодията на певеца и флейтата. В края на третата обиколка Шамуд отново застана отпред и поведе групата към лодкостроителницата край реката.
Джондалар бе пропуснал довършителните работи по лодката. Макар да бе участвал в почти всички фази от изграждането и, завършената лодка го накара да затаи дъх. Тя изглеждаше много по-широка, отколкото я помнеше, а пък дори от самото начало лодката не бе малка. Сега обаче нейната петдесет стъпкова дължина бе балансирана с подобаващо високи бордове от плавно извити дъски и високо издадена кърмова греда. Обаче не кърмата, а предната секция предизвика удивени възклицания. Извитият нос грациозно преминаваше в дълго врата водна птица, изрязана от дърво, която бе челно съединена с дибли.
Носовата част бе боядисана с тъмночервена и жълто кафява охра, манганово черно и бял изпечен варовик. Ниско на корпуса имаше нарисувани очи, които да виждат под водата и да избягват скритите опасности, а носът и кърмата бяха изрисувани с геометрични мотиви. Седалките за гребците бяха разположени по цялата ширина на лодката, а дългите плоски гребла стояха в очакване. Над средната част за защита от дъжд и сняг бе опънато чергило от жълта издъбена кожа от дива антилопа и целият съд бе украсен с цветя и пера от птици.
Беше великолепен, та чак дъхът ти спираше. При мисълта, че е допринесъл за създаването на лодката Джондалар усети, че се издува от гордост, а в гърлото му засяда буца.
Лодката — независимо дали нова или ремонтирана — беше задължителна част от церемонията при всички съчетания, но твърде рядко се случваше да бъде толкова голяма и величествена. Беше въпрос на късмет, че Пещерата бе решила да изгради нова голяма лодка горе-долу по същото време, когато младата двойка бе обявила за намерението си. Сега обаче това изглеждаше особено подходящо, още повече че бяха дошли толкова много посетители. И Пещерата, и младата двойка спечелиха уважение за постижението.
Ново съчетаната двойка се качи в плавателния съд — малко несръчно, защото китките им бяха завързани — и се настани под чергилото на средната седалка. Мнозина от близките роднини ги последваха, а някои дори вдигнаха веслата. За да не се клати, лодката бе поставена между трупи на дървета, които стигаха чак до водата. Членовете на Пещерата и гостите се насъбраха да я бутнат в реката и с пъшкане и смях новата лодка бе пусната на вода.
Държаха се близо до брега, докато новият съд не бе обявен за годен — нямаше крен, нито пропускаше много вода — и после потеглиха надолу по течението на сватбено пътешествие до пристана на Рамудои. От пристана няколко души се изкачиха по стръмната пътека край водопада и се приготвиха да пуснат голямата плоска кошница, с която някога Тонолан и Джондалар бяха вдигнати до терасата. Този път обаче с кошницата качиха Тонолан и Джетамио, чиито ръце все още бяха завързани. Те се бяха съгласили да се свържат един с друг и поне този ден не можеха да се разделят.
Бяха сервирани огромни количества храна, обилно полята с вино от глухарчета, и на всички посетители бяха дадени дарове, които съответно повишиха престижа на двойката. С идването на вечерта новото обиталище, построено за младата двойка, започна да посреща посетители, като гостите се вмъкваха вътре и оставяха „нещо дребно“ за късмет на новобрачните. Подаръците се даваха анонимно, за да не отклоняват вниманието от сватбеното богатство, демонстрирало от Пещерата домакин. Всъщност стойността на подаръците можеше да се съпостави със стойността на раздадените дарове и всички отмятаха наум разликата, защото подаръците само наглед бяха анонимни.