— Кажи ми, — помоли Тонолан, станал отново сериозен, — как ще се чувстваш, ако тя реши да вземе някой друг, докато ни няма. Нали знаеш, че е напълно възможно?
Докато мислеше, Джондалар завърза ремъка.
— Ще ме заболи или, може би, гордостта ми ще бъде наранена — не знам кое от двете. Но няма да я упреквам. Мисля, че заслужава някой по-добър от мен, някой, който да не я оставя, за да тръгне на Пътешествие в последния момент. И ако тя е щастлива, и аз ще съм щастлив заради нея.
— Така си и мислех — рече по-младият брат. После се усмихна. — Добре, Големи братко, ако ще се държим на разстояние от тази донии, дето идва подире ти, по добре да тръгваме. Тонолан привърши подреждането на своя самар, повдигна кожения си анорак и извади ръката си от ръкава, за да окачи мяха за вода на голо под дрехата.
Анораците бяха скроени просто. Лицето и гърбът бяха от повече или по-малко правоъгълни парчета, съшити отстрани и на раменете с два по-малки правоъгълника, сгънати и зашити като тръби и прикрепени като ръкави. Качулките, и те прикрепени, имаха гарнитура от росомахова кожа около лицата, тъй като ледът, който се образуваше при дишане, не се задържаше на нея. Анораците бяха богато украсени с мъниста от кост, слонова кост, раковини, зъби на животни и черновръхи бели хермелинови опашки. Навличаха се през главата, висяха свободно като туники до средата на бедрата и бяха привързани в кръста с ремък.
Под анораците имаше меки ризи от еленова кожа със същата кройка и панталони от необработена кожа, които отпред се припокриваха и бяха завързани на кръста с колан. Обточените с козина ръкавици бяха прикрепени към дълга корда, която минаваше през една примка на гърба на анорака, така че да могат да се махат бързо, без да падат или да се губят. Обувките им имаха дебели подметки, които подобно на мокасини се вдигаха около стъпалото и бяха прикрепени към по-мека обработена кожа, която лягаше по крака, припокриваше се и беше омотана с ремъци. Отвътре имаше свободно падаща плъстена подплата от муфлонова вълна — многократно навлажнявана и бита, докато се сплъсти. Когато бе особено влажно, върху обувките нахлузваха непропускащи водата животински черва, оформени да прилягат, но те бяха тънки, бързо се износваха и се използваха само при необходимост.
— Тонолан, докъде всъщност смяташ да пътуваш? Нали като рече, че ще идеш чак до края на Голямата река майка, нямаше това предвид? — попита Джондалар, като вдигна кремъчната брадва, привързана към къса, здрава и огладена дръжка, и я пъхна през една примка в пояса си до кремъчния нож с кокалена дръжка.
Тонолан сиря да намества снегоходката и се изправи.
— Джондалар, точно това имах предвид — рече той без следа от обичайния си шеговит тон.
— Та ние може да не се върнем и за Лятното събиране през следващата година!
— Ако имаш нещо наум, няма защо да идваш с мен, Братко. Аз не се шегувам. Няма да ти се разсърдя, ако потеглиш обратно. За теб това беше решение, взето в последния момент. Знаеш не по-зле от мен, че може никога повече да не се върнем у дома. Така че, ако искаш да тръгнеш, по-добре да тръгнеш сега, иначе преди следващата зима няма да можеш да пресечеш обратно този ледник.
— Не, Тонолан, това не беше решение, взето в последния момент. Отдавна си мисля да направя едно Пътешествие и точно сега му е времето — каза Джондалар с решителен глас, в който Тонолан долови отсянка на необяснима горчивина. После сякаш опитвайки да се отърси от нея, Джондалар смени с по-лековат тон. — Не съм правил кой знае какво Пътешествие и ако сега не го направя, никога няма да го сторя. Решил съм го, Малки братко, така че няма да се откачиш от мен.
Небето бе ясно и слънцето, което се отразяваше в ширналия се пред тях бял сняг, ги заслепяваше. Бе пролет, но на височината, на която бяха, нямаше никакви следи от нея. Джондалар бръкна в поясната си торбичка и извади снежни очила. Бяха направени от дърво, завързваха са зад главата и бяха така оформени, че с изключение на тънка хоризонтална цепнатинка скриваха напълно очите. После с бързо извиване на крака, за да направи с примката на ремъка възел за снегоходката около палеца и глезена, стъпи в снегоходките и посегна за самара си.
Тонолан бе направил сам своите снегоходки. Неговият занаят беше правенето на копия и той носеше любимия си изправител на дръжки — съоръжение от рог, чиито разклонения бяха отстранени и в единия край бе пробит отвор. Беше гравиран с плетеница от животни и пролетни растения, донякъде, за да почете Великата майка земя и да я убеди да позволи на духовете на животните да бъдат привличани към копията, направени с инструмента, а също и защото Тонолан обичаше да гравира за собствено удоволствие. Когато ловуваха, загубата на копия беше неизбежна и по пътя трябваше да се правят нови. Изправителят се използваше главно за края на дръжките, където якият хват бе невъзможен, и като се вкараше дръжката в отвора, допълнително се удължаваше рамото на лоста. Тонолан знаеше как да напъва дървото, което се нагряваше с горещи камъни или пара, за да изправи дръжката или да го извие така, че да направи снегоходка. Това бяха различни приложения на едно и също умение.