Младото животно реагира на погалването и гушването като зарови муцуна, за да потърси откъде да бозае. Май си гладно, а, бебе? Тя се протегна за чинията с гъстия бульон и я постави под носа на малкото. То я подуши, но не знаеше какво да я прави. Тя топна два пръста в купата и ги сложи в устата му. Сега то вече разбра какво да прави. Като всяко друго бебе то засмука.
Седейки в малката си пещера с малкия пещерен лъв в скута си, Айла се люшкаше напред-назад, докато той смучеше двата и пръста, и бе така обзета от мисълта за своя син, че не забеляза сълзите, които се стичаха по лицето и и падаха върху пухкавата козина.
През тези първи дни и нощи, когато тя взимаше бебето лъвче в леглото си да се гушне и да засмуче пръстите и, между самотната млада жена и малкия пещерен лъв се образува връзка. Подобна връзка никога не би могла да се получи между лъвчето и неговата родна майка. Природата беше жестока, особено към малките на най-могъщите хищници. Макар лъвицата да кърмеше своите малки през първите им седмици и дори от време на време им позволяваше да бозаят до шест месеца, лъвчетата започваха да ядат месо още щом си отвореха очите. Но йерархията на храненето в едно лъвско стадо не позволяваше никакви сантименталности.
Лъвицата беше ловецът и, за разлика от другите членове на котешкия род, ловуваше в група. Три или четири лъвици заедно образуваха забележителен ловен отбор. Те можеха да повалят и здрав гигантски елен или мъжки зубър в разцвета на силите. Единствено възрастните мамути бяха неуязвими за атаките им, макар че младите и старите често падаха жертва. Но лъвицата не убиваше заради малкото си, тя убиваше заради мъжкаря. Водачът винаги получаваше лъвския пай. Щом се появеше, лъвиците се отдръпваха и получаваха своя дял, едва след като той се нахранеше. След това идваше ред на по-старите възрастни лъвове и едва тогава, ако нещо бе останало, малките получаваха шанс да се дърлят за огризките. Ако някое малко лъвче, доведено до отчаяние от глад, опиташе да се втурне, за да отмъкне някой залък, преди да му е дошъл редът, бе твърде възможно да получи фатален удар. Майката често отвеждаше малките си далеч от плячката, въпреки че те можеха да гладуват, за да избегне тази опасност. Три четвърти от малчуганите никога не достигаха зряла възраст. Повечето от тях биваха прогонвани от стадото, за да станат номади, а един номад никъде не беше добре дошъл, особено, ако беше мъжкар. Женските имаха известно предимство. Можеха да им позволят да стоят в периферията на стадото, ако ловците в него не стигаха.
Единственият начин, по който един мъжкар би могъл да извоюва приемането си, беше да се бие за него, често пъти до смърт. Ако водещият мъжкар в стадото беше остарял или ранен, някой по-млад член на същото стадо или, по-вероятно, скитник можеше да го прогони и да вземе властта. Задачата на мъжкаря бе да защищава територията на стадото — маркирана, от неговите ароматни жлези или урината на водещата женска — и да осигури продължението на стадото като размножаваща се група.
Понякога двама скитници — мъжкар и женска — се събираха, за да оформят ядрото на ново стадо, но те трябваше да си извоюват своя собствена ниша от съседните територии. Това бе едно несигурно съществувание.
Но Айла не беше лъвска, а човешка майка. Родителите човеци не само защищаваха своите малки, те се грижеха за храната им. Към Бебчо, както тя продължаваше да го нарича се отнасяха така, както не се бяха отнасяли с никой пещерен лъв. Той не бе принуден да се бие за огризки с братята си, нито пък да избягва тежките удари на по-възрастните. Айла му осигуряваше храна. Тя ловуваше за него. Но макар че му даваше неговия дял, тя не се отказваше и от своя собствен. Когато той се нуждаеше, го оставяше да смуче пръстите и и обикновено го взимаше в леглото със себе си.
Той бе по природа научен да ходи по нужда на определено място и винаги излизаше извън пещерата, освен в началото, когато не му стигаха силите. Даже и тогава, когато изцапаше, той правеше такава отвратена гримаса, че караше Айла да се усмихва. И това не бе единствената причина тя да се усмихва. Щуротиите на Бебчо често предизвикваха у нея истински смях. Той обичаше да я преследва, а още повече обичаше тя да се прави, че не забелязва намерението му, и да се преструва на изненадана, щом скочеше на гърба и, макар понякога тя да го изненадваше, като се извръщаше в последния момент и го улавяше.
В Клана децата винаги биваха глезени. Наказанието рядко включваше нещо повече от съзнателно пренебрегване, предназначено да привлече вниманието. Щом пораснеха и започнеха да осъзнават по-добре своето положение спрямо по-големите деца и възрастните, децата започваха да се съпротивляват на глезенето като на нещо бебешко и да се държат, както се държат възрастните. Тъй като това неизбежно предизвикваше одобрение, обикновено те продължаваха да се държат по същия начин. В началото Айла глезотеше пещерния лъв, но щом той порасна, понякога неговите игри несъзнателно и причиняваха болка. Ако в необузданата си игривост той я одраскаше и я събореше на земята в лъжлива атака, обичайната и реакция беше да спре да играе и често се приближаваше до жеста на Клана „Спри!“. Бебчо бе чувствителен към нейните настроения. Отказът и да играе на дърпане на въже с някоя пръчка или стара кожа често го караше да я омилостивява така, че тя се усмихваше или да се опита да лапне пръстите и за да ги посмуче.