Той започна да отговаря на нейния жест „Спри!“ със същите действия. С обичайната за Айла чувствителност за действията и позите тя забеляза държанието му и започна да използва сигнала, колчем поискаше той да прекрати това, което правеше. Не толкова че тя го тренираше, колкото воден от взаимно чувство за отговорност, той се научи. Можеше да спре по средата на крачката си или при неин сигнал да се опита да прекъсне един игрив скок насред въздуха. Когато стоп сигналът бе предаден със заповедна категоричност, той обикновено изпитваше нужда да посмуче пръстите и, сякаш знаеше, че е направил нещо, което не и е приятно.
От друга страна тя бе чувствителна към неговите настроения и не му поставяше физически ограничения. Той бе също тъй свободен да влиза или да излиза, както беше тя или конят. Никога не и дойде наум да затвори или да върже някой от своите животински компаньони. Те бяха нейното семейство, нейният Клан, живи създания, които споделяха пещерата и живота и. В нейния самотен свят те бяха единствените и приятели.
Айла скоро разбра колко странно би се видяло на Клана, че с нея живеят животни, но не престана да се удивлява на връзката, която се развиваше между коня и лъва. Те бяха инстинктивни врагове, жертва и нападател. Ако се бе сетила за това, когато намери раненото лъвче, може би не би го донесла в пещерата, която споделяше с един кон. Не би си помислила, че могат да живеят заедно, камо ли нещо повече.
В началото Уини просто понасяше лъвчето, но след като то се вдигна на крака и зашари наоколо, вече бе трудно да го игнорира. Когато видя как Айла дърпа единия край на парче кожа, а бебето лъв държи другия в зъбите си, тресе глава и ръмжи, вроденото любопитство на коня се показа от добрата си страна. Уини дойде да открие какво става. След като подуши кожата, тя я захапа и дърпането стана тристранно. Когато Айла пусна кожата, играта се превърна в дърпане на въже между кон и лъв. С времето Бебчо придоби навика да влачи кожата под себе си между предните си крака — така, както някой ден щеше да влачи плячката си — на пътя на коня, опитвайки се да го прилъже да захапе единия край и да си поиграят на дърпане на въже. Уини често отстъпваше. Тъй като нямаше други лъвчета, с които да играе лъвските си игри, Бебчо трябваше да се задоволява със създанията, които му бяха подръка.
Друга игра — която Уини не обичаше чак толкова, но на която Бебчо не можеше да устои — беше хвани опашка. По-специално опашката на Уини. Бебчо я дебнеше. Присвит, той я наблюдаваше как се размахва и движи тъй подканящо, докато той безшумно се прокрадваше, треперейки от възбуда. После с едно предвкусващо по-шавване той се хвърляше и побягваше щастливо с пълна с косми уста. Понякога Айла бе сигурна, че Уини си играе с малчугана и напълно съзнава, че нейната опашка е обект на толкова силно желание, но се преструва, че не забелязва. Младата кобила също бе игрива. По-рано тя не бе имала с кого да играе. Айла не си падаше много по измислянето на игри. Никога не се бе учила на това.
Но на Уини бързо и омръзваше, тя се обръщаше към нападателя на опашката си и захапваше Бебчо за задницата. Макар тя също да бе снизходителна, никога не отстъпваше водещата си роля. Бебчо можеше да бъде пещерен лъв, ала си беше само едно бебе. И ако Айла беше майка му, Уини стана неговата гувернантка. Докато с времето игрите на двамата се усложняваха, промяната от толерантност към активна грижа беше в резултат на една особена очерта: Бебчо обичаше фъшкии.
Изпражненията на месоядните животни не го интересуваха, той обичаше единствено фъшкиите на тревопасните и листоядните и когато излезнеха в степта, се търкаляше в тях, където ги намереше. Както повечето му игри и тази беше подготовка за бъдещото му ловуване. Собствените изпражнения на животното можеха да скрият миризмата на лъва, но от това Айла не се смееше по-малко, когато го видеше да открие нова купчина фъшкии. Особено хубави бяха мамутските. Той прегръщаше големите топки, разтрошаваше ги и лягаше върху тях.