Джондалар се обърна да види дали брат му е готов. Кимнаха си и затъпкаха надолу по полегатия склон към линията на гората под тях. Вдясно, оттатък гористата низина се виждаше покритата със сняг алпийска крайбрежна земя, а в далечината — назъбените ледени върхове на най-северното разклонение на масивната планинска верига, На югоизток един висок връх блестеше високо над събратята си.
В сравнение с него планината, която бяха пресекли, изглеждаше като хълм — масив, представляващ само основата на ерозиралите планини, които бяха далеч по-древни от извисяващите се на юг върхове. Но този хълм бе достатъчно висок и достатъчно близо до скалистите планини с техните масивни ледници, които не просто ги увенчаваха, а и ги покриваха до сравнително малка височина, че да поддържа целогодишна ледена покривка на относително равния си връх. Някой ден, когато континенталният ледник отстъпеше обратно към полярния си дом, тази планина щеше да почернее от гори. Сега тя представляваше ледниково плато, миниатюрен вариант на огромната, обгръщаща планетата ледена покривка на север.
Щом стигнаха линията на дърветата, двамата братя махнаха очилата, които защищаваха очите, но ограничаваха погледа. По-надолу по склона откриха малък поток, който започваше от топящия се ледник, просмукваше се през цепнатините в скалата, течеше под земята и се появяваше филтриран и чист от наноси като блестящ извор. Той ромолеше между снежните брегове като много други малки ледникови оттоци.
— Какво мислиш? — попита Тонолан, сочейки към потока. — Даланар рече, че трябва да е тук някъде.
— Ако това е Донау, скоро ще разберем. Ще знаем, че следваме Голямата река майка, когато стигнем до три малки рекички, които се сливат и текат на изток. Той така рече. Предполагам, че почти всеки от тези оттоци би могъл да ни заведе до нея.
— Добре, нека сега държим вляво. По-късно няма да е толкова лесно да пресечем.
— Вярно е, но лосадунаите живеят отдясно и можем да спрем при някоя от техните Пещери. Смята се, че лявата страна е на плоскоглавците.
— Джондалар, хайде да не спираме при лосадунаите — каза Тонолан с откровена усмивка. — Знаеш, че ще поискат да останем, а ние вече стояхме прекалено дълго при ланзадоните. Ако тръгнем по-късно, изобщо няма да можем да прекосим ледника. Ще трябва да заобиколим, а на север наистина е страната на плоскоглавците. Искам да вървим, а толкова на юг не може да има много плоскоглавци. А и какво, ако има? Нали не се боиш от няколко плоскоглавци? Нали знаеш какво разправят, че да убиеш плоскоглавец е все едно да убиеш мечка.
— Не знам, — рече високият мъж и лицето му се набразди с тревожни бръчки. — Не съм убеден, че искам да се бия с мечка. Чувал съм, че плоскоглавците са хитри. Някои казват, че те са почти човеци.
— Хитри да, ама не могат да говорят. Те са просто животни.
— Не се тревожа заради плоскоглавците, Тонолан. Лосадунаите познават тази страна. Могат да ни помогнат да се насочим правилно. Няма защо да стоим дълго. Достатъчно е само да получим ориентири. Могат да ни кажат някои отличителни белези, идея какво можем да очакваме. И можем да говорим с тях. Даланар каза, че някои от тях говорят зеландонски. Знаеш ли какво, ако се съгласиш сега да спрем, аз ще се съглася да не спираме в следващите Пещери, докато не тръгнем назад.
— Добре. Щом толкова искаш.
Двамината се огледаха къде да пресекат окования в лед поток, който вече бе твърде широк, за да може да бъде прескочен. Видяха едно паднало напряко дърво, образуващо естествен мост, и се отправиха към него. Джондалар тръгна напред и като се протегна да се хване, постави крак върху един от оголените корени. Тонолан хвърли поглед наоколо, изчаквайки реда си.
— Джондалар! Внимавай! — викна внезапно той.
Край главата на високия мъж профуча камък. При вика той се хвърли на земята и посегна за копие. Тонолан вече държеше едно в ръката си и ниско приведен гледаше в посоката, от която бе долетял камъкът. Забеляза някакво движение зад преплетените клони на един останал без листа храст и хвърли. Посегна за друго копие точно когато от близкия храст излязоха шест фигури. Бяха заобиколени.