Първото животно, за което бе сигурна, че е убито от него, беше заек. Беше един от малкото случаи, когато тя изтърва камъка. Знаеше, че го е метнала зле — камъкът падна само на няколко стъпки от нея — но за младия лъв метателното движение бе сигнал за преследване. Тя го откри да разкъсва животното.
— Бебчо, прекрасен си! — тя го обсипа с изобилни похвали на нейната уникална смесица от звуци и жестове на ръцете, както хвалеха всички момчета от Клана, когато убиеха първото си малко животно. Лъвът не разбра какво каза тя, но разбра одобрението и. Усмивката, настроението, позата — всичко говореше за чувствата и. Въпреки че бе съвсем млад, той бе задоволил инстинктивната си нужда да ловува и бе получил одобрение от доминиращия член на своето стадо. Бе се справил добре и го знаеше.
Първите студени зимни ветрове предизвикаха падане на температурите, чуплив лед по краищата на потока и чувство за загриженост у младата жена. Бе натрупала големи запаси растителна храна и месо за себе си и допълнително количество сушено месо за Бебчо, но знаеше, че то няма да му стигне за цялата зима. Имаше зърно и слама за Уини, но за коня фуражът беше лукс, а не необходимост. Конете пасяха през цялата зима, въпреки че щом паднеше дълбок сняг, гладуваха, докато сухите ветрове не го отнесяха, така че не всички преживяваха студения сезон.
Хищниците също се хранеха през цялата зима, като пробираха слабите и оставяха повече храна за здравите. Популациите на хищниците и жертвите нарастваха и спадаха циклично, но като цяло поддържаха баланс едни спрямо други. През годините, когато имаше по-малко тревопасни и листоядни животни, повечето от месоядните гладуваха. За всички най-трудният сезон бе зимата.
С идването на зимата тревогите на Айла нараснаха. Тя не можеше да улови големи животни, когато земята бе станала като камък от студа. Нейният метод изискваше да бъдат копани дупки. Повечето малки животни заспиваха зимен сън или живееха в дупки върху храната, която бяха натрупали, а това затрудняваше откриването им, още повече че тя не можеше да ги подуши. Съмняваше се дали ще може да лови достатъчно малки животни, за да изхрани растящия пещерен лъв.
В началото на сезона след като времето стана достатъчно студено, та месото да остава свежо, а по-късно да замръзва, тя се опита да убие толкова големи животни, колкото можеше, като ги съхраняваше в скривалища от натрупани камъни. Но Айла не бе толкова запозната с движенията на стадата през зимата и усилията и не донасяха такъв успех, какъвто очакваше. Въпреки че грижите понякога и костваха някоя безсънна нощ, тя никога не съжали, че е взела лъвчето и го е отнесла у дома си. Между коня и пещерния лъв младата жена рядко усещаше интроспективната самота, която дългата зима обикновено и носеше. Вместо това нейният смях често изпълваше пещерата.
Когато излезеше навън и започнеше да разрива поредния склад за храна, Бебчо се опитваше да стигне до замръзналото тяло, преди да е отместила и един камък.
— Бебчо! Махай се оттук! — тя се усмихна на младия лъв, който се опитваше да пропълзи под камънаците. Той повлече замръзналото животно нагоре но пътеката към пещерата. Сякаш знаейки, че по-рано е била използвана от пещерни лъвове, той бе направил малката ниша в дъното на пещерата своя собствена и замъкваше складираните животни да се размразяват там. Обичаше да ръфа замръзналото тяло и с апетит дъвчеше. Айла изчакваше, докато месото се размрази, за да отреже парче за себе си.
Щом запасът от месо в хранилищата намаля, тя започна да следи времето. Едно ясно хрущящо студено утро, тя реши, че е време да половува или поне да се опита. Нямаше наум никакъв определен план, но не защото не бе поискала да измисли. Надяваше се, когато излезе, да и хрумне някоя идея или поне, че като огледа терена и условията, ще се открият някои нови възможности, които да бъдат обмислени. Трябваше да направи нещо и не желаеше да чака, докато изчезне всичкото запасено месо.
Щом тя извади товарните кошове на Уини, Бебчо разбра, че се канят да ловуват и започна да влиза и излиза от пещерата развълнувано, тичайки и ръмжейки в предчувствие. Уини също бе доволна от перспективата. Тя отметна глава и изцвили. Докато стигнат студените слънчеви степи, напрежението и тревогата на Айла отстъпиха място на надеждата и удоволствието от движението.
Тънкият слой пресен сняг, който почти не бе помръднат от лекия вятър, бе направил степите бели. Въздухът почти пращеше от силния студ и ако не беше светлината, човек би могъл да помисли, че яркото слънце изобщо не е там. При всяко издишване те изхвърляха дълги струи пара, а когато Уини изпръхтеше, натрупаният скреж около устните и се разпръскваше на ледени прашинки. Айла се радваше на росомаховата си качулка и на допълнителните кожи, които поради своето непрекъснато ловуване имаше възможност да носи.