Изведнъж стомахът на Айла се сви от тревога. Тя се прислони към коня, както понякога правеше Уини, когато бе разтревожена и уплашена. Уини щеше да я напусне! Това бе тъй неочаквано. Айла не бе имала време да се подготви за това, макар че би трябвало. Беше си мислила за бъдещето на Бебчо и за своето собствено бъдеще. Вместо това бе дошло време Уини да се чифтоса. Кобилката се нуждаеше от жребец, от еш. С огромно нежелание Айла излезе от пещерата и даде сигнал на Уини да я последва. Щом стигнаха долу на брега, Айла я яхна. Бебчо стана да тръгне с тях, но Айла му махна: „Спри!“. Не искаше пещерният лъв да бъде с тях точно сега. Не отиваше на лов, но Бебчо нямаше откъде да го знае. Трябваше още веднъж решително да спре лъва, преди той да остане да ги гледа как заминават.
В степта беше топло и едновременно с това влажно прохладно. На половината път до зенита си слънцето светеше от бледосиньото небе сред мъгляво хало, синьото беше като избеляло, обезцветено от силата на блясъка. От топящия се сняг се вдигаше фина мъглица, която не влошаваше видимостта, но заобляше острите ръбове и се стелеше над земята да охлади загладените от сенките контури. Перспективата се губеше и цялата гледка бе някак късогледа, придавайки на пейзажа странна непосредственост, чувство за сегашно време, за тук и сега, сякаш никога не бяха съществували друго време и друго място. Далечните предмети изглеждаха сякаш са на няколко крачки, но ти трябва цяла вечност, за дати стигнеш.
Айла не насочи коня. Остави избора на Уини, като само на подпрагово ниво забелязваше характерните ориентири и посоките. Не я интересуваше къде отива, не знаеше, че сълзите и прибавят солената си течност към всепроникващата влага. Седеше отпуснато, поклащайки се, а мислите и бяха обърнати навътре. Спомни си за първия път, когато бе видяла долината и конското стадо на ливадата. Спомни си за решението си да остане и за желанието да ловува. Спомни си как бе повела Уини към безопасността на огъня и на пещерата. Трябваше да си знае, че това не може да продължи дълго, че някой ден Уини ще се върне при своите, точно както трябваше да направи и тя.
Промяната в хода на коня привлече вниманието и. Уини бе открила това, което търсеше. Отпред имаше малка група коне.
Слънцето бе стопило снега, който покриваше малкия хълм, и бе оголило малките зелени стръкове, подали се от земята. Гладни за промяна след сухите стъбла на миналогодишната трева, животните похапваха новата растителност. Когато другите коне погледнаха към нея, Уини спря. Айла чу цвилене на жребец. Той беше тъмно рижо кафяв с черна грива, опашка и чорапки. Никога не бе виждала толкова тъмно оцветен кон. Повечето имаха сиво кафява или сивожълта окраска, или, като Уини, бяха с жълтия цвят на узрялото сено.
Жребецът изпищя, вдигна глава и подбра назад горната си устна. Вдигна се на задните си крака и препусна към тях, сетне рязко спря на няколко крачки встрани и започна да рие с копито земята. Вратът му бе извит, опашката бе вдигната, ерекцията му — великолепна.
Уини изцвили в отговор и Айла се плъзна от гърба и. Прегърна кобилата и се дръпна назад. Уини обърна глава, за да погледне младата жена, която от малка се бе грижила за нея.
— Иди при него, Уини — рече. — Ти си намери еша, иди при него.
Уини вдигна глава и леко процвили, после се обърна към червеникавокафявия жребец. Той я обиколи с приведена глава, гризна леко долната става на задния и крак и подбра Уини към стадото си, сякаш тя бе непокорен беглец. Айла я гледаше как си отива и не бе способна да си тръгне. Когато жребецът се качи на Уини, Айла се сети за Брод и за ужасната болка. По-късно и беше само неприятно, но тя винаги бе мразила Брод да и се качва, докато най-накрая на него не му омръзна.
Ала при всичкото нищене и цвилене Уини не се опитваше да отхвърли жребеца и докато гледаше, Айла усети в себе си някакъв странен смут, изпита чувства, които не можеше да си обясни. Не можеше да откъсне очи от червеникавокафявия жребец, който бе качил предните си крака върху гърба на Уини, помпаше, напрягаше се и пищеше. Усети топла влага между бедрата си, ритмично пулсиране в такт с движенията на жребеца и едно необяснимо желание. Дишаше тежко, а сърцето отекваше в главата и и се стягаше от мъка по нещо, което не би могла да опише.
После, когато жълтият кон с готовност последва жребеца, като само хвърли един поглед назад, Айла почувства такава тежка празнота, че си помисли, че няма да я понесе. Разбра колко е крехък светът, който си бе изградила в долината, колко ефимерно е било нейното щастие и колко несигурно е съществуванието и. Обърна се и хукна към долината. Търча, докато гърлото и задра и усети пробождаща болка в ребрата. Продължи да тича, надявайки се, че ако бяга достатъчно бързо, някак си ще успее да остави зад себе си всичката болка и самота.