— Плоскоглавци! — викна Тонолан, като се дръпна назад и се прицели.
— Чакай, Тонолан! — изрева Джондалар. — Те са много повече.
— Тоя големият изглежда е водачът на глутницата. Ако го убия, останалите може да избягат — и отново отведе ръка назад.
— Не! Могат да ни нападнат, преди да посегнем за второ копие. Мисля, че точно сега ги държим на разстояние. Не се помръдват. — Джондалар бавно се изправи на нозе с готово оръжие. — Не мърдай, Тонолан. Нека те направят следващата стъпка. Само внимавай за големия. Той вижда, че се целиш в него.
Джондалар разгледа едрия плоскоглавец и изпита смущаващото усещане, че големите кафяви очи на свой ред го изучават. Никога по-рано не беше се озовавал толкова близо до плоскоглавец и бе изненадан. Тези плоскоглавци не отговаряха на предварително създадените му за тях представи. Очите на големия бяха засенчени от надвисналите очни дъги, които се подчертаваха от рошавите вежди. Носът му бе голям, тесен като клюн и допринасяше очите му да изглеждат още по-дълбоко поставени. Гъстата и склонна да се къдри брада, скриваше лицето му. Видя, че по-младият, чиято брада точно беше покарала, няма брадичка, а просто издадени челюсти. Косите им бяха кафяви и чорлави като брадите, а по телата си имаха много косми, особено по горната част на гърба.
Можеше да каже, че имат повече косми, защото кожените им наметала покриваха главно торсовете им, като оставяха раменете и ръцете голи въпреки почти вледеняващата температура. Но по-оскъдните им одеяния не го изненадаха толкова, колкото факта, че въобще носеха дрехи. Никое животно, което бе виждал, не носеше дрехи, нито пък оръжие. И все пак всеки един от тези имаше дълго дървено копие — очевидно предназначено за мушкане, а не за хвърляне, макар заострените върхове да изглеждаха достатъчно злокобно — и някои носеха тежки кокалени сопи от предните крака на големи преживни животни.
Всъщност челюстите им не са съвсем като на животни, помисли Джондалар. Те се издаваха по-напред и носовете им бяха просто големи носове. Истинската разлика е в главите.
Вместо напълно развити чела като неговото и на Тонолан техните бяха ниски и скосени назад над тежките им надочни дъги към широкия череп отзад. Изглеждаше сякаш върховете на главите им, които той виждаше без усилие, бяха сплескани надолу и бутнати назад. Когато Джондалар се изправи в целия си ръст от шест стъпки и шест пръста, той се извиси над най-големия от тях с повече от една стъпка. Дори Тонолановите шест стъпки го правеха гигант макар и само на височина, в сравнение с онзи, който очевидно им беше водач.
Джондалар и брат му бяха добре сложени мъже, но до мощните мускулести плоскоглавци се чувстваха мършави. Те имаха големи бъчво подобни гръдни кошове и дебели мускулести ръце и крака — и едните, и другите извити малко навън, но ходеха изправено и уверено като всеки човек. Колкото повече ги гледаше, толкова повече му приличаха на хора, само че такива, каквито досега не бе виждал.
Един дълъг напрегнат момент никой не шавна. Тонолан се бе привел, готов за хвърляне. Джондалар стоеше, ала здраво стискаше копието, така че то можеше да последва братовото му в следващия миг. Шестимата плоскоглавци, които ги заобикаляха, бяха неподвижни като камъни, но Джондалар не се съмняваше колко бързо могат да действат. Положението бе безизходно и умът на Джондалар трескаво се опитваше да измисли начин за измъкване.
Внезапно големият плоскоглавец издаде ръмжащ звук м махна с ръка. Тонолан едва не хвърли копието си, но долови жеста на Джондалар, който му махна, точно навреме. Единствено младият плоскоглавец побягна обратно към храстите, откъдето бяха излезли. Върна се бързо, носейки хвърленото от Тонолан копие, и за негово учудване му го подаде. После младежът отиде до реката близо до моста и извади един камък. Върна се с него при големия и комай приведе глава в разкаяние. В следващия миг и шестимата се пъхнаха беззвучно обратно в шубрака.
Като разбра, че са си отишли, Тонолан изпусна въздишка на облекчение.
— Не мислех, че ще се измъкнем оттук! Но бях решил да взема един от тях с мен. Чудя се за какво ли беше всичко туй.
— Не съм сигурен, — отговори Джондалар, — но може би младият започна нещо, което големият не пожела да завърши и, струва ми се не защото се уплаши. Доста кураж иска да стоиш тук и да гледаш твоето копие, а после да направиш това, което той направи.
— Може би просто не е могъл да измисли нещо по-добро.