Бе отишъл по-надолу, отколкото си мислеше. Когато най-накрая видя пристана отпред, едва не обърна към него, но промени решението си и го отмина. Искаше да усъвършенства всички умения, които си бе поставил като цел, а те бяха многобройни, но така че никой, най-малко пък той самият, да не може да го обвини, че отлага обвързването, на което се бе решил. Усмихна се на махащия Карлоно, но не се отказа.
Нагоре реката се разширяваше и силата на течението намаляваше, затова се гребеше по-лесно. Той видя бреговата линия на отсрещната страна на реката и загреба към нея. Брегът бе малък и закътан, с надвиснали върби. Приближи го, като без усилие се плъзгаше над наносите с леката си лодка, и малко си почина, като я остави да се носи надолу, докато я управляваше с греблото. Гледаше разсеяно водата, но изведнъж вниманието му се спря на една голяма тиха сянка под повърхността.
Беше още рано за есетри. Обикновено те тръгваха нагоре в началото на лятото, но пролетта се бе случила топла и ранна, а водите бяха високи. Взря се по-добре и видя, че край него минават и други огромни риби. Мигрираха! Не трябваше да изпуска шанса си. Можеше да донесе първата есетра за сезона!
Остави греблото в лодката и се пресегна да сглоби прътовете на харпуна. Оставена без управление, малката лодка се извъртя и се понесе по течението, обърната косо към него. Докато Джондалар закрепи въжето за носа, лодката се бе извъртяла настрани, но беше стабилна, а той изгаряше от нетърпение. Вгледа се за следващата риба. Не остана разочарован. Към него се виеше огромно тъмно туловище — сега вече знаеше откъде бе дошла рибата „Хадума“, ала там имаше още много със същата големина.
От риболова заедно с Рамудои знаеше, че водата променя истинското място на рибата. Тя не беше там, където изглеждаше — по този начин Майката прикривала Своите създания, докато Нейната тайна не била разкрита. Щом рибата наближи, той нагласи мерника си, за да компенсира рефракцията на водата. Наклони се, изчака и хвърли харпуна от носа.
Малката лодка се стрелна със същата сила в противоположна посока по косия си курс към средата на реката, ала мерникът му бе точен. Върхът на харпуна се заби дълбоко в гигантската есетра, но ефектът бе малък. Рибата далеч не бе извадена от строя. Тя се насочи към средата на ръкава, към по-дълбокото, и потегли срещу течението. Въжето бързо се заразвива и накрая луфтът изчезна с тласък.
Лодката се извъртя и почти изхвърли Джондалар от борда. Той посегна да се хване, греблото подскочи, заклати се и падна в реката. Пусна се, за да го улови, и силно се наведе. Лодката се наклони. Той се вкопчи в борда и. В този миг есетрата намери течението и запори нагоре, като сякаш по чудо изправи лодката и го събори обратно вътре в нея. Той седна, потърка натъртения си пищял, а малкият съд бе повлечен срещу течението по бързо, отколкото когато той гребеше.
Хвана се за борда и, щом видя как бреговете на реката се носят край него, се придвижи напред с разтворени от страх и удивление очи. Посегна за опънатото към водата въже и дръпна, мислейки, че ще успее да извади харпуна. Вместо това носът климна толкова, че лодката загреба вода. Есетрата свърна, накланяйки малкото кану напред-назад. Джондалар държеше въжето, като залиташе от единия борд към другия.
Изобщо не забеляза, кога мина покрай лодкостроителницата, нито пък видя зяпналите от почуда хора на брега, които гледаха как огромната риба тегли лодката срещу течението, а Джондалар се люшка, хванал въжето с две ръце, и се бори да измъкне харпуна.
— Видяхте ли? — попита Тонолан. — Този моят брат е хванал една избягала риба! Сега вече мисля, че съм видял всичко — ухилването му премина в хълцавици от смях. — Видяхте ли го как виси на това въже и се опитва да накара тая риба да го пусне? — плесна се по бедрото и зарева от смях. — Той не е хванал риба, рибата го е хванала!
— Тонолан, не е смешно — каза Маркено, като с труд се сдържаше да остане сериозен. — Брат ти е в опасност.
— Знам, знам. Само че не го ли видя? Влачен от риба нагоре по реката? Кажи ми, че не е смешно!
Тонолан пак се разсмя, но помогна на Маркено и Бароно да пуснат една лодка във водата. Доландо и Карлоно също се качиха. Отблъснаха се и загребаха с все сили нагоре. Джондалар можеше да изпадне в наистина критично положение.
Есетрата губеше сили. Животът и се изцеждаше през раната, а влаченето на лодката и мъжа ускоряваха процеса. Устремното препускане се забавяше. Това даде на Джондалар време да размисли — той все още не можеше да контролира посоката, в която отиваше. Беше далеч нагоре по реката. Струваше му се, че не е отивал толкова далеч от онова първо пътуване с лодка сред падащия сняг и виещия вятър. Изведнъж му дойде наум да пререже въжето. Нямаше смисъл да го завлече още по-нагоре.