Пусна борда и посегна за ножа си. Но както изваждаше каменното острие с рогова дръжка от ножницата, есетрата в последна предсмъртна схватка се опита да се освободи от болезнения връх. Тя се замята и заблъска с такава сила, че носът се потапяше при всяко нейно гмуркане. Едно преобърнато кану би могло да продължи да плава, но ако се напълнеше с вода в нормалното си положение би потънало на дъното. Опита се да пререже въжето, а лодката подскачаше, гмуркаше се и се мяташе ту в едната посока, ту в другата. Не забеляза подгизналия от вода полупотънал труп, който се насочи към него със скоростта на течението, докато той не се блъсна в кануто и не изби ножа от ръката му.
Джондалар бързо се съвзе и се опита да придърпа въжето, за да остави малък провес, та кануто да не потапя тъй опасно нос. С последно отчаяно усилие да се освободи, есетрата се метна към края на реката и най-подир успя да откъсне харпуна от плътта си. Беше твърде късно. Остатъкът от живота и изтече от зеещата в страната и рана. Огромното морско създание се гмурна към речното дъно, после изплава с корема нагоре и застина на повърхността на реката с последно пошавване, което свидетелстваше за изумителната борба, водена от праисторическата риба.
На мястото, което рибата избра да умре, реката правеше лека извивка и минаващото покрай нея течение образуваше водовъртеж. Последният плонж на есетрата я закара до завихреното обратно течение близо до брега. Влачейки отпуснатото въже, лодката заподскача и се заклати, като се блъскаше ту в подгизналия ствол, ту в рибата, която намери покой в браздата между прииждащата вода и обратното течение.
Затишието даде на Джондалар възможност да проумее какъв късмет е имал, като не е прерязал въжето. Без греблото той не би могъл да контролира лодката, ако тя заплаваше надолу. Брегът бе наблизо: тесен, каменист и стръмен като отрязан с нож, той бе така обрасъл с дървета, че оголените им клони стърчаха, сякаш диреха опора във въздуха. Може би щеше да намери тук нещо, което да му послужи като гребло. Пое си дълбоко въздух, за да се приготви за скока и се претъркули през борда.
Реката бе по-дълбока, отколкото очакваше. Водата дойде над главата му. Разместената от скока лодка си проби път към течението на реката, рибата пък се придвижи по-близо до брега. Джондалар заплува след лодката, опитвайки се да хване въжето, ала лекото кану, което едва докосваше повърхността, се извъртя и отплава по-бързо, отколкото той можеше да го последва.
Ледената вода го вцепеняваше. Той заплува към брега. Есетрата се удряше в камънаците. Насочи се към нея, хвана я за отворената уста и я повлече след себе си. Нямаше смисъл сега да изгуби рибата. Затътрузи я донякъде, но тя бе тежка. Надяваше се, че водата няма да я отвлече. Сега както нямам лодка, няма защо да търся гребло, помисли си, но може би ще успея да намеря малко дърва за огън. Бе премръзнал и мокър до кости.
Посегна за ножа и напипа празната кания. Бе забравил, че го е загубил, а нямаше друг. Имаше навика да носи резервно острие в торбичката, която връзваше на кръста си, но това бе по времето, когато се обличаше в дрехи на Зеландонии. Щом подноси дрехи на Рамудои, бе зарязал торбичката. Може би щеше да намери материали за подложка и пръчка за въртене, за да добие огън. Но без нож не можеш да отрежеш дърво, Джондалар, рече си той, нито пък да настържеш прахан или тресчици за подпалки. Потрепери. Ако не друго, поне мога да събера малко дърва.
Озърна се и долови шумолене в храстите. Земята бе покрита с влажни гниещи дърва, листа и мъх. Никъде суха пръчка. Можеш да събереш сухи клони, помисли си и се огледа за мъртви долни клони, каквито имаха иглолистните дървета. Но той не се намираше в иглолистната гора от родния му край. Климатът в този район бе по-мек, тук той не се влияеше толкова от северния ледник. Беше студено, можеше да стане съвсем студено, но бе влажно. Гората бе типична не за северния, а за умерения климат. Дърветата бяха от тези, от които се правеха лодките — широколистни.
Гората около него беше смесена — главно дъб и бук, тук-там по някой габър или върба. Имаше дървета с дебели кафяви напукани стволове и с по-гладка сивкава кора, но нийде нямаше изсъхнали клони. Бе пролет и дори малките гранки бяха напъпили и пълни с мъзга. Той вече знаеше как се секат тези широколистни дървета. Не бе лесно дори с хубава каменна брадва. Пак се разтрепери. Зъбите му тракаха. За да се затопли, затърка длани, заудря ръце, затича се на място. Чу нов шум от гъсталака и помисли, че е разтревожил някое животно.
Осъзна цялата сериозност на положението си. Сигурно ще усетят липсата му и ще тръгнат да го търсят. Тонолан навярно ще забележи, че го няма. А може би се лъжеше? Пътищата им се пресичаха все по-рядко и по-рядко, особено, откакто той прие начина на живот на Рамудои, докато брат му ставаше все повече и повече Шамудои. Джондалар дори не знаеше къде е днес брат му, може би преследваше диви антилопи.