Плоскоглавецът изчакваше да му отговорят и Джондалар кимна, без да е сигурен, че движението ще бъде разбрано. Но неговото намерение бе предадено не само с жест. Без да се колебае, младият мъжкар се залови с рибата.
Докато Зеландонии го наблюдаваше, в него изригна вихрушка, която разтърси дълбоко вкоренените му убеждения. Какво означава животно? Едно животно би изтичало, за да отхапе от рибата. Друго, по-интелигентно, би схванало мъжа като опасност и би изчакало той да се махне или да умре. Едно животно не би разбрало, че премръзналият човек се нуждае от топлина, не би имало огън и не би го повело към този огън, не би помолило за дял от храната му. Това бе човешко, нещо повече, човечно поведение.
Неговата структура от убеждения — поета с майчиното мляко и проникнала и в мозъка на костите му — се разклащаше. Плоскоглавците бяха животни. Всички казваха, че плоскоглавците са животни. Не беше ли очевидно? Те не могат да говорят. Това ли е всичко? Това ли е разликата?
Джондалар не би имал нищо против другият да вземе и цялата риба, но любопитството го глождеше. Колко ли щеше да си вземе плоскоглавецът? Рибата и без друго трябваше да се нареже, бе прекалено тежка, за да се помръдне. Четирима мъже с мъка биха я повдигнали.
Изведнъж плоскоглавецът престана да го интересува. Сърцето му затуптя по-бързо. Счуваше ли му се?
— Джондалар! Джондалар!
Плоскоглавецът погледна стреснато, а Джондалар се промуши между дърветата на брега, за да вижда по-ясно реката.
— Насам! Тука съм, Тонолан!
Брат му бе тръгнал да го търси. Видя пълната с хора лодка насред реката и пак им се обади. Те го съзряха, махнаха му и загребаха към него.
Тежко пъшкане привлече отново вниманието му към плоскоглавеца. Той видя, че на брега есетрата бе разделена по дължината — от гръбнака до корема — и че младият мъжкар е преместил половината от огромната риба върху голяма издъбена кожа, която бе разстлал до нея. Докато високият мъж го наблюдаваше, младият плоскоглавец събра краищата на кожата и заметна целия товар на гърба си така, че половината от главата и опашката щръкнаха над огромния чувал. После изчезна в гората.
— Чакай! — викна Джондалар и се затича след него. Стигна го точно на поляната. Щом наближи, женската се плъзна в сенките с голяма кошница на гърба. Нямаше никакъв белег, че поляната е била използвана, нямаше дори следа от огъня. Ако не бе усетил топлината му, щеше да се усъмни, че някога го е имало.
Свали вълчата кожа от раменете си и я подаде. Мъжкарят изръмжа, пое я, двамата тихо се мушнаха между дърветата и изчезнаха.
На връщане към реката Джондалар усети, че е премръзнал с тези влажни дрехи. Стигна точно когато издърпваха лодката и се усмихна, като видя брат си да се изкатерва на брега. В знак на братска привързаност те обвиха ръце един около друг в мечешка прегръдка.
— Тонолан! Така съм щастлив да те видя! Боях се, че като намерят тази празна лодка, ще ме сметнат за загубен.
— Големи братко, малко ли реки сме пресекли заедно? Мислиш ли, че не зная, че можеш да плуваш? Щом намерихме лодката, разбрахме, че си нейде по-нагоре и то не много далеч.
— Кой взе половината от тази риба? — попита Доландо.
— Дадох я.
— Даде я?! На кого си я дал? — попита Маркено.
— На кого би могъл да я дадеш? — добави Каролио.
— На един плоскоглавец.
— Плоскоглавец?! — като ехо повториха няколко гласа.
— Защо ще дадеш половината от такава голяма риба на един плоскоглавец? — попита Доландо.
— Той ми помогна и после ме помоли.
— Какви са тия глупости? Как би могъл един плоскоглавец да моли за нещо? — рече Доландо. Той беше ядосан, което учуди Джондалар. Водачът на Шарамудои рядко показваше гнева си. — Къде е?
— Вече си е отишъл в гората. Бях целият мокър и треперех толкова силно, че мислех, че никога няма да мога да се стопля. Сетне се появи този млад плоскоглавец и ме заведе при огъня си.
— Огъня? Откога те използват огън? — попита Тонолан.
— Виждал съм плоскоглавци с огън — рече Бароно.
— Аз също съм ги виждала по-рано от тази страна на реката, от разстояние — забеляза Каролио.
— Не знаех, че са се върнали. Колко бяха? — попита Доландо.
— Само младият и една по-стара женска. Може би майка му — отвърна Джондалар.
— Ако женските са с тях, значи са повече — едрият водач огледа гората, — Може би ще успеем да съберем един ловен отряд и ще изтребим тази паплач.
В тона на Доландо имаше грозна закана, която накара Джондалар да го погледне отново. И по-рано бе долавял отсянката на това чувство в забележките на водача, но никога в тях не бе имало такава отрова.