При Шарамудои водачеството зависеше от компетентността и способността да убеждаваш. Доландо бе мълчаливо признатият водач, не защото бе най-добрият във всичко, а защото бе компетентен, умееше да привлича хората и да решава възникналите проблеми. Той не командваше, той подлъгваше, придумваше, убеждаваше и правеше компромиси, и, като цяло, осигуряваше тази смазка, която заглаждаше неизбежните при хора, които живеят заедно, търкания. Беше политически проницателен, ефективен и обикновено решенията му се приемаха, макар от никого да не се изискваше да се придържа към тях. Споровете можеха да бъдат доста гръмогласни.
Той притежаваше достатъчно увереност да налага собственото си мнение, когато чувства, че е правилно, а когато станеше нужда, да се съобрази с някой човек, който има повече знания или опит по конкретен въпрос. Избягваше да се вмесва в лични разправии, освен, ако те не станеха неконтролируеми и някой не го помолеше да се намеси. Макар обикновено да бе безстрастен, гневът му се разгаряше от жестокостта, глупостта или безгрижието, които заплашваха или причиняваха вреда на Пещерата като цяло или на някой, който е неспособен сам да се защити. И от плоскоглавците. Той ги мразеше. За него те не бяха просто животни, те бяха опасни, коварни животни, които трябва да бъдат изтребени.
— Аз мръзнех — възрази Джондалар — и този млад плоскоглавец ми помогна. Той ме заведе до огъня си и ми даде да се завия с една кожа. Ако зависеше от мен, можеше да вземе и цялата риба, но той взе само половината. Няма да участвам в никакъв лов на плоскоглавци.
— Те обикновено не причиняват много бели — каза Бароно. Само че ако са наблизо, се радвам, че го знам. Те са хитри. Идеята някоя глутница да ме спипа неочаквано, не ми харесва.
— Те са кръвожадни зверове — рече Доландо. Бароно пренебрегна забележката му.
— Сигурно си имал късмет, че са били само един младок и женска. Женските не се бият.
Тонолан не хареса посоката, която пое разговорът.
— Как ще откараме у дома тази прекрасна полу плячка, дето я е хванал брат ми? — той се сети как рибата бе теглила Джондалар и се захили, — След като се боричкахте толкова, съм учуден, че си се съгласил половината да отплува.
Другите също се разсмяха с нервно облекчение.
— Това дали значи, че сега той е наполовина Рамудои? — каза Маркено.
— Може би трябва да го заведем на лов, за да хване половин антилопа — рече Тонолан, — така другата му половина ще бъде Шамудои.
— Коя ли половина ще иска Серенио? — намигна Бароно.
— Неговата половина струва повече от повечето цели мъже — пошегува се Каролио, а изражението и не остави никакво съмнение, че тя няма предвид височината му. В слепените обиталища на Пещерата неговият майсторлък в завивките не бе останал незабелязан. Джондалар се изчерви, но грубият смях донесе окончателно освобождаване от напрежението — както от загрижеността за самия него, така и от Доландовата реакция спрямо плоскоглавците.
Донесоха една мрежа от влакно, което държеше добре, когато се намокреше, проснаха го до кървящата половина от есетрата и с доста пъшкаме и напъване я преместиха върху мрежата. Бутнаха я във водата и я привързаха за кърмата на лодката.
Докато другите се бореха с рибата, Каролио се обърна към Джондалар и тихо рече:
— Синът на Рошарио бе убит от плоскоглавци. Беше още необещан младеж, шегобиец и смелчак, и беше гордостта на Доландо. Никой не знае как е станало, но Доландо изкара цялата Пещера да ги преследва. Няколко бяха убити и те изчезнаха. Отначало той не им обръщаше много внимание, но оттогава…
Джондалар кимна разбиращо.
— Как тоя плоскоглавец отмъкна половината риба? — попита Тонолан, докато се качваха в лодката.
— Вдигна я и я отнесе — каза Джондалар.
— Той? Той я вдигна и я отнесе?
— Сам-самичък. А даже не беше съвсем пораснал.
Тонолан наближи дървената конструкция, обитавана от брат му, Серенио и Дарво. Тя бе изградена от подпрени на централната покривна греда дъски, а самата греда пък бе под наклон спрямо земята. Жилището наподобяваше направена от дърва палатка, чиято триъгълна предна стена беше по-висока и по-широка от задната, а страничните стени имаха трапецовидна форма. Дъските бяха привързани подобно на стрингерите на бордовете на лодките, като малко по-дебелият край лягаше върху по тънкия и двата се зашиваха един за друг.
Това бяха уютни, здрави и достатъчно уплътнени структури, така че само през цепнатините на изсъхналото и изметнато дърво на най-старите можеше да се провиди светлина. Тъй като пясъчниковият навес ги пазеше от най-лошите прищевки на времето, жилищата не се поддържаха, нито се запушваха с кълчища като лодките. Осветяваха се главно от ограденото с камъни огнище отвътре или като се отвореше предната страна.