Младият мъж надзърна да види дали брат му още спи.
— Влизай — размърда се Джондалар. Бе седнал на покрития с кожи спален одър, затрупан с други кожи и с вдигаща пара чаша в ръцете си.
— Как ти е настинката? — понита Тонолан и приседна на края на одъра.
— Настинката е по-зле, аз съм по-добре.
— Никой не се сети, че дрехите ти са мокри, а пък тоя вятър наистина здравата духаше по клисурата, докато се върнем обратно.
— Радвам се, че ме намерихте.
— Е, аз пък се радвам, че се чувстваш по-добре — на Тонолан като че ли му се губеха думи. Той се помота, стана и отиде до отвора, сетне се върна при брат си. — Мога ли да ти донеса нещо?
Джондалар поклати глава и зачака. Нещо измъчваше брат му и той се опитваше да го извади наяве. Трябваше му малко време.
— Джондалар — започна Тонолан и пак млъкна. — Ти вече отдавна живееш със Серенио и сина и.
За момент Джондалар си помисли, че брат му се кани да направи някакъв намек за неофициалния статус на връзката им, но сбърка.
— Как се чувства човек, като е мъж на своето огнище? — Ти си обвързан мъж, мъж на своето огнище.
— Знам, но дали има някаква разлика, ако имаш дете в огнището си? Джетамио тъй много иска да има бебе, а сега, тя загуби още едно, Джондалар.
— Съжалявам…
— Не ме интересува дали изобщо ще има бебе. Просто не искам да я загубя — извика Тонолан с променен глас. — Иска ми се да престане да опитва.
— Не мисля, не зависи от нея. Майката дава…
— Тогава защо Майката не я остави да има поне едно! — викна Тонолан и се шмугна покрай Серенио, за да избяга навън.
— Той ти каза за Джетамио? — попита Серенио. Джондалар кимна. — Тя задържа това бебе по-дълго, но пък и беше по-трудно, когато го загуби. Радвам се, че е тъй щастлива с Тонолан. Тя си го заслужава.
— Ще се оправи ли?
— Джондалар, това не е първият път, когато някоя жена загубва бебето си. Бе се безпокой за нея, тя ще се оправи. Виждам, че си намерил чая. За в случай, че се опитваш да отгатнеш, в него има мента, пореч и лавандула. Шамуд каза, че ще ти помогне да се справиш с настинката. Как се чувстваш? Аз просто дойдох да видя дали си се събудил.
— Чудесно съм — каза той. Усмихна се и се опита да изглежда здрав.
— Тогава май ще се върна и ще поседя с Джетамио.
Щом тя излезе, той остави чашата настрани и пак легна.
Носът му бе запушен, а главата го болеше. Не можеше да разбере защо, но отговорът на Серенио с нещо го разтревожи. Не искаше да мисли повече за това, защото от мисълта започваше да усеща нова болка нейде вътре в стомаха си. Помисли си, че трябва да е от настинката.
16
Пролетта узря в лято, а с нея и плодовете на земята. Щом се налееха, младата жена ги събираше — повече по навик, отколкото от нужда. Би могла да си спести усилията. Бе се запасила преизобилно, беше и останала храна от предишната година. Но Айла не се нуждаеше от свободно време. Нямаше с какво да го запълни.
Даже и с допълнителния зимен лов тя не можеше да си намери достатъчно работа, макар да обработваше кожите на почти всички убити животни, като понякога ги оставяше с козината, а понякога ги обезкосмяваше. Бе продължила да прави кошници, рогозки и гравирани купи и бе натрупала достатъчно инструменти, сечива и необходими за пещерата предмети да задоволи нуждите на цял Клан. Бе очаквала с нетърпение лятната работа по събирането на храна.
С нетърпение бе очаквала и лятното ловуване и бе открила, че разработеният начин на лов с Бебчо с известно приспособяване, за да се пригоди към липсата на коня — все още бе ефективен. Цялата разлика идваше от нарастващото умение на лъва. Стига да поискаше, Айла можеше съвсем да престане да ловува. Тя не само имаше още останало сушено месо, но и когато Бебчо сам успееше да убие нещо, а това се случваше по-често от обратното, не се колебаеше да вземе дял от неговата плячка. Между жената и лъва имаше уникална връзка. Тя бе майка и затова бе водещата фигура, беше и ловен партньор и затова равна и той бе всичко, което тя имаше да обича.
Наблюдавайки дивите лъвове, Айла бе направила някои проницателни заключения за ловните им навици, които Бебчо потвърждаваше. През топлия сезон пещерните лъвове бяха нощни хищници, а през зимата се превръщаха в дневни.
Въпреки че през пролетта излиня, козината на Бебчо все пак бе плътна и жегата на летния ден за него бе твърде голяма, за да ловува. Бебчо не искаше да прави нищо друго, освен да спи, за предпочитане в хладната тъмна ниша в дъното на пещерата. През зимата, щом ветровете завиеха откъм северния ледник, нощните температури падаха толкова, че можеха да бъдат смъртоносни, независимо от новата тежка козина. Тогава пещерните лъвове се чувстваха щастливи сгушени в някоя закътана пещера. Те бяха месоядни и приспособими. Плътността и оцветяването на козината можеха да се пригодят към климата, а ловните им навици — към съответните условия, стига да имаше достатъчно дивеч.