— Ами. Той те видя как хвърли първото копие. Защо иначе ще казва на хлапака да го вземе и да ти го върне?
— Наистина ли мислиш, че му е казал? Как? Те не могат да говорят.
— Не зная, но някак си големият каза на младия да ти върне копието и да си прибере камъка. Сякаш искаше всичко да е квит. Никой не беше ранен, така че мисля, че е прав. Знаеш ли, не съм много уверен дали плоскоглавците са просто животни. Това беше умно. А аз не знаех, че носят кожи и оръжия и че вървят досущ като нас.
— Е, аз пък знам защо им казват плоскоглавци! И че са просто подозрителна пасмина. Не бих искал да се срещна с някой от тях в ръкопашен бой.
— Знам, изглеждат сякаш могат да ти строшат ръката като треска. Винаги съм мислил, че са малки.
— Ниски — да, ама не малки. Определено не са малки. Големи братко, трябва да призная, че беше прав. Хайде да посетим лосадунаите. Живеят толкова наблизо, трябва да знаят повече за плоскоглавците. Освен това Голямата река майка изглежда е границата, а аз не мисля, че плоскоглавците ни искат от тяхната страна.
Двамата мъже вървяха няколко дни, като следяха за отличителните белези, дадени им от Даланар, и следваха потока, който в този си отрязък по нищо не се различаваше от другите поточета, ручейчета и барички, течащи надолу по склона. Само общоприетото мнение го определяше като източника на Голямата река майка. Повечето от тях се сливаха, за да оформят началото на голямата река, която щеше да се втурне надолу по хълмовете и да се извива през равнините в продължение на хиляда и осемстотин мили, преди да изпразни товара си от вода и наноси далеко на югозапад във вътрешното море.
Кристалните скали на масива, от който тръгваше могъщата река, бяха от най-древните на Земята. Неговата обширна депресия бе формирана от изключителните налягания, разместили хоризонтално и нагънали назъбените, блестящи в разточително великолепие планини. Над триста притока, много, от които големи реки, отвеждаха влагата от склоновете на планинските вериги по нейния път и се събираха в огромното и русло. Някой ден славата и щеше да се разпростре до най-далечните кътчета на планетата и мътните и тинести води щяха да бъдат наречени сини.
Макар омекотено от планините и масивите се усещаше влиянието и на океанския запад, и на континенталния изток. Растителният и животинският свят бяха смесица от западната тундра-тайга и източната степ. По високопланинските склонове имаше диви кози и антилопи, и муфлони. В горите по-често се срещаха елени. Тарпаните, дивите коне, които някой ден щяха да бъдат опитомени, пасяха из закътаните низини и речните тераси. Вълците, рисовете и снежните леопарди се промъкваха безшумно в сенките. Всеядните кафяви мечки излизаха с клатушкане от зимния си сън. Огромните тревопасни пещерни мечки щяха да се появят малко по-късно. Много малки млекопитаещи подаваха носове от зимните си леговища.
Склоновете бяха обрасли предимно с борове, при все че се срещаха и смърчове, сребристи ели и лиственици. Край реката преобладаваха елшите — често размесени с върби и тополи и по-рядко със закърнели до размерите на пълзящи храсти, макар и вече в полова зрялост дъбове и букове.
Левият бряг се вдигаше от реката под лек наклон. Джондалар и Тонолан тръгнаха по него и накрая стигнаха върха на висок хълм. Двамата мъже се огледаха наоколо и видяха насечена, дива, прекрасна страна, пригладена от белия слой, който изпълваше падините и заравняваше излезлите на повърхността скали. Ала измамата затрудняваше пътуването.
Не бяха забелязали нито една от няколкото групи хора — за такива групи се мислеше като за Пещера, независимо дали наистина живееха в пещера — които се назоваваха лосадунаи. Джондалар започваше да мисли, че са ги пропуснали.
— Виж! — посочи Тонолан.
Джондалар проследи протегнатата му ръка и видя стълб дим, който се издигаше от една горичка. Забързаха напред и скоро налетяха на малка група хора, скупчени около огън. Братята влезнаха в средата с ръце, изпънати напред и длани, обърнати нагоре — общоприетият поздрав на откритост и приятелство.
— Аз съм Тонолан от Зеландонии. Това е брат ми Джондалар. Правим нашето Пътешествие. Има ли тук някой, който да говори езика ни?
Напред пристъпи мъж на средна възраст и протегнати по същия начин ръце.
— Аз съм Ладуни от Лосадунаи. В името на Дюна, Великата майка земя, вие сте добре дошли — той стисна двете ръце на Тонолан със своите и после по същия начин поздрави Джондалар. — Елате и седнете край огъня. Скоро ще ядем. Ще се присъедините ли към нас?
— Вие сте много щедри — отговори официално Джондалар.
— Аз пътувах на запад на моето Пътешествие, бях с една Пещера от Зеландонии. Отдавна беше, но зеландонците са винаги добре дошли — той ги поведе към един голям ствол близо до огъня. Над него за защита от вятъра и лошото време бе изграден навес. — Ето, починете, свалете си багажа. Трябва току-що да сте слезли от ледника.