С настъпването на есента продължителните отсъствия на младия пещерен лъв станаха все по-чести, а когато се върнеше, то беше обикновено, за да се наспи. Айла бе сигурна, че той спи, където му падне, но не се чувства тъй сигурен, както в нейната пещера. Тя никога не знаеше кога и откъде да го очаква. Той просто се появяваше с меки стъпки по тясната пътека откъм брега или — по-драматично — с внезапен скок надолу от стените над пещерата и върху площадката пред нея.
Тя винаги се радваше да го види, а неговите приветствия винаги изразяваха привързаност — понякога дори малко прекалена. Щом подскочеше да сложи тежките си предни лапи на раменете и и да я събори на земята, тя трябваше бързо да сигнализира „Спри!“, ако той и се видеше малко прекалено ентусиазиран от срещата.
Обикновено оставаше няколко дни. Понякога ловуваха заедно и от време на време той все още донасяше по някое убито животно в пещерата. После пак ставаше неспокоен. Тя бе сигурна, че Бебчо ловува за себе си и че защищава плячката си от хиените, вълците или лешоядните птици, които се опитваха да му я отмъкнат. Знаеше, че щом започне да се разхожда напред-назад, може да е сигурна, че скоро ще я напусне. Когато лъвът го нямаше, пещерата изглеждаше тъй пуста, че тя започна да се ужасява от идването на зимата. Боеше се, че ще се окаже една твърде самотна зима.
Есента беше необичайна — топла и суха. Листата пожълтяха, сетне станаха кафяви, като прескочиха ярките цветове, които можеше да донесе целувката на сланата. Висяха на дърветата на провиснали износени гроздове, които потракваха на вятъра, много след времето, когато обикновено покриваха земята. Странното време я безпокоеше — есента би трябвало да е влажна и студена, пълна със силни ветрища, и внезапни проливни дъждове. Айла не можеше да избегне ужасното усещане, че лятото ще задържи смяната на сезона докато не бъде победено от внезапното нападение на зимата.
Всяка сутрин излизаше навън, очаквайки някаква драстична промяна, и биваше почти разочарована да види топлото слънце да се вдига в забележително ясното небе. Прекарваше вечерите навън на площадката и гледаше как слънцето потъва зад ръба на земята само с малко прашно, оцветено в убито червено сияние, вместо с величествената игра на цветовете на пълните с вода облаци. Щом започнеха да примигват, звездите изпълваха тъмнината тъй, че небето изглеждаше пропукано и начупено от изобилието им.
Дни наред бе стояла близо до долината и когато и поредният ден започна с топло и ясно утро, и се стори глупаво да пропилява прекрасното време, вместо да излезе навън и да му се наслади. Зимата щеше да дойде съвсем скоро и щеше да я прикове в самотната пещера.
Много жалко, че Бебчо не е тук, помисли си. Щеше да е добър ден за лов. Може пък да ида да половувам сама. Тя вдигна едното копие. Не. Без Бебчо или Уини ще трябва да намеря нов начин за ловуване. Ще взема само прашката. Чудя се дали да взема кожата? Толкова е топло, само ще се потя в нея. Бих могла да я нося, ако взема кошницата за носене. Но аз нямам нужда от нищо — имам повече, отколкото ми трябва. Искам само една хубава дълга разходка. За това не ми трябва да нося кошница, нито пък кожа. Бързото ходене ще ме стопли достатъчно.
Айла потегли по стръмната пътека със странното усещане за необремененост. Нямаше нищо за носене, никакви животни, за които да се грижи, а пещерата бе добре заредена. Нямаше за какво да се тревожи, освен за себе си, а би желала да не е така. Пълната липса на задължения предизвика у нея смесени чувства: непривично усещане за свобода и необяснима неудовлетвореност.
Стигна ливадата и изкатери лекия наклон към източните степи, сетне закрачи яко. Нямаше наум определена посока и вървеше, накъдето я отведеше прищявката и. В стените сушавият сезон личеше повече. Тревата бе тъй изсъхнала и изгоряла, че когато взе един крехък стрък и го стисна, той се разсипа на прах. Вятърът го издуха от отворената и длан.
Земята под нозете и бе станала твърда като скала и се бе напукала шахматно. Трябваше да внимава къде стъпва, за да не се препъне в някоя туфа или да си изкълчи глезена в някоя дупка или вдлъбнатина. Никога не бе виждала степта тъй суха. Сякаш атмосферата засмукваше влагата с дъха си. Беше си взела само един малък мях с вода, като разчиташе да го допълва от познатите и потоци и изворчета, но няколко от тях се оказаха пресъхнали. Преди да мине половината сутрин, по-голямата част от мяха бе изпразнена. Когато стигна до един поток, в който бе сигурна, че ще намери вода, а откри само тиня, реши да се върне обратно. Надявайки се да напълни мяха, тя тръгна по коритото на потока и стигна до една кална локва — всичко, което беше останало от мястото за водопой. Щом се наведе да вкуси и види дали водата е годна за пиене, забеляза пресни отпечатъци от копита. Очевидно наскоро оттам бе минало стадо коне. Нещо в единия отпечатък я накара да се вгледа по-внимателно. Тя бе опитен следотърсач и макар да не бе мислила за това, бе виждала следите на Уини твърде много пъти, за да не разпознае малките особености в очертанията и натиска, които правеха отпечатъците и неповторими. Вгледа се и почувства увереност, че Уини е била тук и то не преди много време. Трябваше да е някъде наблизо. Сърцето на Айла заби по-бързо.