В края на краищата естествената жизненост и коравина на Айла надмогнаха болестта и, но тя още дълго време оздравяваше. Бе извън себе си от радост, че животинското и семейство отново се е върнало в пещерата, макар нещата да не бяха съвсем по старому. Двете животни се бяха променили. Уини беше бременна и бе живяла с диво стадо, което разбираше опасността от хищниците. Беше по-резервирана към лъва, с който някога си бе играла, а Бебчо вече не бе онзи забавен малчуган. Той напусна пещерата скоро след утихването на виелицата и с настъпването на зимата се връщаше все по-рядко.
Свръх изтощението често предизвикваше пристъпи на кашлица почти до края на зимата и Айла се грижеше сама за себе си. Грижеше се и за коня: хранеше го със зърното, което бе събрала и отвяла за себе си и яздеше само в близката околност. Но една студена и ясна утрин се събуди пълна с енергия и реши, че малко упражнение може да бъде от полза и за двете.
Привърза товарните кошници на коня и взе копията, прътовете за шейната, резервна храна, допълнителни мяхове с вода, кошница за носене, навес — всичко, което може да измисли за всички възможни инциденти. Не искаше отново да се вкара в клопката толкова скоро. Единствената проява на безгрижие едва не и бе коствала живота. Преди да възседне Уини, сложи на гърба и мека обезкосмена кожа — едно нововъведение, влязло в сила след завръщането и. Не бе яздила много отдавна, така че бедрата и се израняваха и я боляха, а коженото одеало променяше нещата.
Наслаждавайки се на чувството, че е навън, и на усещането за добро здраве при отсъствието на ужасната кашлица, щом стигнаха степта, Айла остави коня да върви с неговия ход. Яздеше спокойно и бленуваше за края на зимата, когато почувства как се свиват мускулите на Уини. Това веднага привлече вниманието и. Нещо се движеше към тях, нещо се прокрадваше като хищник. Сега Уини бе по-уязвима — наближаваше времето, когато трябваше да роди. Айла посегна за копието си, въпреки че никога досега не бе убивала пещерен лъв.
Животното наближи и тя видя ръждивокафявата грива и познатия белег на носа на лъва. Плъзна се от коня и се затича към огромния хищник.
— Бебчо! Къде беше? Не знаеш ли, че се безпокоя, когато те няма толкова дълго?
Той изглеждаше също тъй развълнуван от срещата и я приветства с влюбено потриване, което едва не я събори на земята. Тя обви ръце около врата му, почеса го зад ушите и под брадичката както обичаше, докато той не замърка с тихото ръмжене на задоволството.
Сетне тя различи някъде наблизо отчетливо грухтящия глас на друг пещерен лъв. Бебчо прекъсна доволното си ръмжене и застина в поза, в каквато тя не го бе виждала досега. Зад рамото му пристъпяше предпазливо една лъвица. Бебчо издаде някакъв звук и тя спря.
— Ти си си намерил еша! Знаех си го, знаех, че някой ден ще имаш свое собствено стадо — Айла се огледа и за други лъвици. — Засега само една, вероятно също скитник. Ще трябва да се биеш за територия, но това е само началото. Някой ден, Бебчо, ще имаш чудесно голямо стадо.
Пещерният лъв се поотпусна, наближи я пак и я побутна с глава. Тя го почеса по челото и бързо го прегърна за прощаване. Бе забелязала, че Уини е много нервна. Миризмата на Бебчо можеше и да и е позната, но не и на неизвестната лъвица. Айла я възседна и когато Бебчо пак се доближи, му направи жест „Спри!“. Той застина за миг и сетне се обърна и си тръгна, следван от лъвицата.
Вече си е отишъл и живее със своите, мислеше си тя на връщане. Може да дойде на гости, но никога няма да се върне при мен като Уини. Жената протегна ръка надолу и с обич потупа кобилата. Толкова се радвам, че се върна, помисли.
Срещата с Бебчо и неговата лъвица напомни на младата жена за собственото и несигурно бъдеще. Сега Бебчо си има еш. Ти също имаше един, Уини. Чудя се аз дали ще си намеря някога?
17
Джондалар излезе изпод надвисналия пясъчник и погледна към покритата със сняг тераса, завършваща с рязко спускане. Високите странични стени рамкираха заоблените бели очертания на ерозиралите хълмове от другата страна на реката. Дарво го очакваше и му махна с ръка. Бе застанал близо до един пън до стената, малко по-нататък от поляната, където Джондалар бе избрал място да обработва кремъка. Беше на открито заради по-доброто осветление и настрани, така че да се намали вероятността някой случайно да стъпи върху острите отломки. Той тръгна към момчето.
— Джондалар, почакай малко.
— Тонолан — усмихна се той и изчака брат му да го настигне. Двамата тръгнаха редом по утъпкания сняг. — Обещах на Дарво тази сутрин да му покажа някои специални техники. Как е Шамио?