— Добре, оправя се от настинката. Доста ни обезпокои — така кашляше, че Джетамио не можеше да заспи. Мислим да разширим малко жилището преди следващата зима.
Джондалар погледна одобрително Тонолан и се зачуди дали отговорностите на обвързания човек към увеличеното семейство тежат много на безгрижния му по-млад брат. Тонолан обаче изглеждаше спокоен и уравновесен. Внезапно той самодоволно се ухили.
— Големи братко, имам да ти кажа нещо. Забелязал ли си, че напоследък Джетамио е позагладила косъма? Мислех, че просто е придобила по-здрав и спокоен вид. Сбъркал съм. Тя пак е благословена.
— Това е чудесно! Знам колко много искаше да има бебе.
— Знаела е отдавна, но не е искала да ми каже. Бояла се, че ще се тревожа. Шамуд каза да не се надяваме много, но ако всичко продължава добре, тя ще роди през пролетта. Тя казва, че е сигурна, че детето е от моя дух.
— Трябва да е нрава. Само като си помисля, че моят необвързан малък брат е мъж на собственото си огнище, а стопанката му очаква бебе.
Тонолан се ухили по-широко. Щастието му бе тъй очевидно, че Джондалар също се усмихна. Изглежда толкова доволен от себе си като че ли той самият има бебе, помисли Джондалар.
— Тук, вляво — каза тихо Доландо и посочи една скала, която се издаваше от назъбения склон на изпълнилия небето пред тях връх.
Джондалар погледна, но бе твърде поразен, за да фокусира погледа си на нещо друго, освен на цялата гледка. Бяха на равнището, където дърветата свършваха. Отзад бе току-що изкачената гора. Долу в ниското тя започваше с дъб, а след това вземаше връх букакът. По-нависоко идваха познатите му иглолистни — планински бор, ела и смърч. Бе виждал отдалеко втвърдената земна кора, повдигната от далеч по-високи върхове, но щом оставиха гората зад себе си, дъхът му секна от неочакваната величественост. Колкото и пъти да съзираше тази гледка, тя винаги го поразяваше по един и същ начин.
Зашеметяваше го близостта на издигащата се височина, чувството, че ако протегне ръка, сякаш ще я докосне. Тя безмълвно говореше за надигането на елементите, за бременната земя, напънала се да роди оголената скала. Без булото на гората първичната кост на Великата майка лежеше оголена сред наклонения пейзаж. Зад нея небето бе неземно синьо — плоско и дълбоко — един безкраен екран от заслепяващи отражения на слънчевата светлина, пречупена в кристалите глетчеров лед, които бяха полепнали по зъберите и пукнатините на брулените от вятъра планински ливади.
— Видях го! — викна Тонолан. — Малко по-вдясно, Джондалар. Виждаш ли? Върху онази скала.
Високият мъж премести поглед и видя малка грациозна дива антилопа, застанала над бездната. Дебелата и черна зимна козина все още стоеше на фъндъци по хълбоците, но сивобежовата и лятна премяна се сливаше със скалата. От челото на приличната на коза антилопа право нагоре, като се закривяваха само на върха, стърчаха две рогчета.
— Сега го виждам — каза Джондалар.
— Може да не е „го“. Женските също имат рога — поправи го Доландо.
— Наистина приличат на ибекси, нали, Тонолан? По-малки са, рогата им също. Но от разстояние…
— Как Зеландонии ловят ибекси, Джондалар? — понита една млада жена, а в очите и проблеснаха любопитство, вълнение и обич.
Тя бе само няколко години по-голяма от Дарво, но се бе увлякла като възрастна жена по високия рус мъж. Беше родена Шамудои, но бе отрасла на реката, защото майка и бе повторила с един Рамудои, макар да се бе върнала обратно, когато връзката им бе завършила с гръм и трясък. Не бе привикнала към планинските зъбери като повечето малолетни Шамудои, нито пък бе показала някаква склонност към лова на антилопи, докато напоследък не бе открила, че Джондалар много одобрява ловуващите жени. За своя собствена изненада бе намерила, че ловът е вълнуващо изживяване.
— Не зная много за това, Ракарио — отвърна Джондалар и приятелски се усмихна. И по-рано бе забелязвал подобни признаци в младите жени и въпреки че нямаше как да не отговори на вниманието и, не желаеше да я окуражава. — В планините на юг от нас има ибекси, а още повече в източните масиви, но ние не ловуваме в планините. Те са много далеч. Понякога на Лятното събиране се случва някоя група да организира ловна експедиция. Само че аз отивах просто за удоволствие и просто следвах напътствията на опитните ловци. Все още се уча, Ракарио. Доландо е експертът по планинските животни.
Антилопата рипна от зъбера, на който стоеше, на един чукар и започна спокойно да наблюдава местността от новата си гледна точка.
— Как ще уловиш животно, което може да скача така? — прошепна Ракарио, шашардисана от лекотата и стабилността на грациозното създание. — Как могат да се закрепят на толкова малко място?