— Като хванем някоя, Ракарио, погледни и копитата — рече Доландо. — Твърд е само външният ръб. Вътрешната част е мека като дланта на ръката ти, затова те не се подхлъзват и не загубват опора. Меката част захваща, външният ръб задържа. При лова е най-важно да знаеш, че те винаги гледат надолу. Винаги внимават къде отиват и знаят какво има под тях. Очите им са разположени назад и встрани на главата, така че могат да виждат добре встрани, макар и да не виждат зад себе си. Тук е скрит твоят шанс. Ако ги заобиколиш, можеш да ги стигнеш откъм гърба. Ако внимаваш и не губиш търпение, можеш да ги доближиш достатъчно, за да ги пипнеш.
— Ами ако се преместят, преди да ги стигнеш?
— Виж там. Забеляза ли онуй зелено пасбище. След сухия зимен треволяк пролетната трева е истинско изкушение. Това горе е вардянинът. Всички останали — женски, мъжки, малки са се покрили там долу между скалите и храстите.
Щом пашата е добра, много-много не се местят, стига да се чувстват в безопасност.
— Защо стоим тук и само приказваме? Хайде да вървим — каза Дарво.
Той се дразнеше, че Ракарио непрекъснато се увърта около Джондалар, и не можеше да изтрае ловът да започне. Бе придружавал ловците и по-рано — Джондалар винаги го взимаше със себе си, откакто започна да ловува с Шамудои — макар и само за да търси следи, да гледа и да се учи. Този път му бяха разрешили да се опита да убие някоя антилопа. Ако успееше, това щеше да е първата му плячка и той щеше да стане обект на специално внимание. Не му бяха наложили никакви ограничения. Нямаше защо точно този път да убие животното, можеше да опита и някой друг път. Ловът на такива пъргави животни в средата, към която те се бяха пригодили отлично, бе най-малкото труден. Правото да си опита късмета щеше да получи този, който се промъкнеше достатъчно близо, а това означаваше ловко прокрадване и внимание. Ако антилопите се подплашеха и побегнеха, никой не би могъл да ги преследва от чукар на чукар и от урва на урва.
Доналдо тръгна край едно скално образувание с косо подредени пластове. По-меките слоеве на утаечните отлагания бяха ерозирали и на оголената скала бяха останали удобни, подходящи за стъпване вдлъбнатини. Стръмното изкачване, за да се озоват зад стадото антилопи щеше да бъде трудно, но не и опасно. Нямаше да стане нужда от истинско планинско катерене.
Ловците тръгнаха след водача. Джондалар изчака, за да остане последен. Когато чу Серенио да го вика, почти всички вече се катереха по скалата. Той се обърна изненадано. Серенио не бе жена, която се интересува от лов и рядко се отдалечаваше много от жилищата. Не можеше да си представи какво прави толкова далеч, но когато тя стигна до него и той видя лицето и, по гърба му плъзнаха мравучки. Беше бързала много и и трябваше известно време, за да си поеме дъх и да може да говори.
— Радвам се, че те настигнах. Тонолан трябва… Джетамио… ражда… — успя да издума тя след малко.
Той сви ръцете си на фуния пред устата и викна:
— Тонолан! Тонолан!
Една от движещите се напред фигури се обърна и Джондалар и махна да слезе.
Докато чакаха, мълчанието стана заплашително. Искаше му се да запита дали Джетамио е добре, но нещо го възпираше.
— Кога започна раждането? — попита най-накрая.
— Получила е родилни болки още през нощта, но нищо не е казала на Тонолан. Той очаквал лова и тя се бояла, че ако му каже, няма да иде. Каза, че не била сигурна дали раждането е започнало, но си мисля, че вероятно е искала да го изненада с едно бебе, като се върне — рече Серенио. — Не е искала той да се тревожи или да я чака нервно, докато тя ражда.
От Джетамио друго не може да се очаква, помиели той. Искала е да му спести тревогите. Тонолан я обича безумно. Изведнъж на Джондалар му хрумна една зловеща мисъл. Ако Джетамио е искала да изненада Тонолан, защо Серенио е хукнала но планината, за да го върне?
— Има някакъв проблем, нали?
Серенио погледна в земята, притвори очи и дълбоко си пое въздух, преди да отговори.
— Раждането е седалищно, тя е много тясна и бебето не може да мине. Шамуд миели, че причината е в паралича, който е имала, и ми каза да доведа Тонолан. Теб също, заради него.
— О, не! Добричка Дони, не!
— Не! Не! Не! Не може така! Защо? Защо Майката ще я благослови с дете, а после ще ги вземе и двамата?
Тонолан гневно крачеше между стените на жилището, което бе обитавал с Джетамио и блъскаше с юмрук в отворената си длан. Джондалар стоеше безпомощно настрани, без да може да му помогне с нещо друго, освен със самото си присъствие. Другите не можеха да предложат и това. Полуделият от мъка Тонолан бе натирил всички да се махат.