— Доландо, знаеш, че бях готов да остана тук до края на живота си. Сега не мога. Всичко е твърде изпълнено с нея. Продължавам да очаквам, че ще я видя. Всеки ден, докато съм тук, ще трябва да си напомням отново и отново, че никога вече няма да я видя. Съжалявам. Много хора ще ми липсват, но трябва да тръгна.
Доландо кимна. Той не ги насилваше да останат, но искаше да знаят, че са свои.
— Кога ще тръгнете?
— Скоро. Най-много след няколко дни — отвърна Тонолан. — Искам да направя търговия, Доландо. Ще оставя тук всичко освен нещата за пътуване и дрехите. Бих желал обаче една малка лодка.
— Мисля, че може да се уреди. Значи отиваш по течението. На изток? Не се връщаш в Зеландонии?
— Аз отивам на изток — каза Тонолан.
— А ти, Джондалар?
— Не зная. Серенио и Дарво…
Доландо кимна. Джондалар можеше и да не е направил връзката си официална, но знаеше, че от това решението няма да бъде по-лесно. Високият Зеландонии имаше причини да тръгне на запад, да остане или да тръгне на изток и никой не можеше да каже какво ще реши.
— Рошарио готви цял ден. Мисля, че гледа да си намери работа, за да няма време да мисли — рече Доландо. — Ще и бъде приятно да ни почетете. Джондалар, тя ще се зарадва и на Серенио и Дарво. Ще бъде още по-радостна, ако и ти хапнеш нещо, Тонолан. Тя се тревожи за теб.
На Доландо сигурно също му е тежко, осъзна Джондалар. Аз така се разтревожих за Тонолан, че не помислих за мъката на Пещерата. Туй беше домът на Джетамио. Доландо трябва да се е грижил за нея като за всяко друго дете от огнището си. За мнозина тя беше твърде близка. Толи и Маркено са от нейното семейство, а Серенио плаче. Дарво е разстроен, не иска да говори с мен.
— Ще попитам Серенио — каза Джондалар. — Сигурен съм, че Дарво би желал да дойде. Може би трябва да го вземете предвид. Бих желал да поговоря със Серенио.
— Изпрати го — каза Доландо и си отбеляза наум да задържи момчето през нощта, за да даде на майка му и на Джондалар време да вземат решение.
Тримата мъже се върнаха заедно към пясъчниковия навес и известно време постояха край огъня в централното огнище. Не говориха много, а се наслаждаваха на компанията си — сладко-горчива, защото знаеха, че случилото се скоро ще направи невъзможно те пак да стоят заедно.
Сенките от стените на терасата донесоха вечерния студ, въпреки че отпред се виждаше как слънчевата светлина се лее над речната клисура. Стоейки заедно до огъня, те почти можеха да усетят, че нищо не се е променило, почти можеха да забравят разрушителната трагедия. Стояха дълго в здрачината, опитвайки се да задържат мига, и бяха потънали в собствените си мисли, за които, ако ги споделяха, щяха да разберат, че удивително си приличат. Всеки си мислеше за събитията, докарали двамата Зеландонии в Пещерата на Шарамудои, и всеки се чудеше дали някога ще види отново единия или другите двама.
— Няма ли да влезете? — попита Рошарио, която вече не издържаше да чака повече. Бе почувствана нуждата им от това последно мълчаливо общуване и не бе желала да ги обезпокои. Сетне Шамуд и Серенио излезнаха от едно жилище, Дарво се отдели от групичката хлапаци, към огъня надойдоха други хора и настроението бе невъзвратимо изгубено. Рошарио подкара всички към своето жилище, включително Джондалар и Серенио, но те скоро напуснаха.
Мълчаливи отидоха към ръба на терасата и тръгнаха край стената към едно паднало дърво. От него много добре се виждаше осветената от залеза горна част на реката. Природата сякаш се бе сговорила да ги държи в мълчание с приказната красота на залязващото слънце. Панорамата бе изцяло в метални тонове. Спускащото се небесно светило озари оловносивите облаци в сребристо, а после обагри реката в блестящо злато. Яркочервеното превърна златистия цвят в блестяща мед, която потъмня до бронз и отново избледня до сребристо.
Щом среброто се превърна в олово, а после загуби блясъка си към по-тъмни тонове, Джондалар взе решение. Обърна се с лице към Серенио. Тя наистина е красива, помисли. Не беше трудно да се живее с нея, беше направила живота му удобен. Отвори уста да проговори.
— Хайде да се върнем, Джондалар — изпревари го тя.
— Серенио, аз… ние живяхме… — започна той. Тя сложи пръст на устните му, за да замълчи.
— Не говори сега. Хайде да се върнем.
Този път той долови нуждата в гласа и и забеляза желанието в очите и. Посегна за ръката и, хвана я, отвори я и целуна дланта и. Топлата му търсеща уста намери китката, а сетне изкачи ръката до вътрешната страна на лакета, като отметна ръкава.