Серенио се бе променила, но тя продължаваше да не поставя условия и не му стовари тежестта на задълженията. Той я обви с ръце. Тя погледна покоряващите му сини очи. Нейните не криеха нищо — нито любовта, която изпитваше, нито тъгата и, че ще го загуби, нито радостта и от съкровището, което се надяваше, че носи. През една цепнатина се виждаше слабата светлина, която оповестяваше новия ден. Той стана.
— Къде отиваш, Джондалар?
— Навън. Много чай изпих — той се усмихна и усмивката проникна и в очите му. — Само че топли леглото. Нощта още не е свършила — той се наведе и я целуна.
— Серенио — гласът му бе дрезгав от емоции, — за мен ти значиш повече от всяка жена, която съм познавал.
Това обаче не бе достатъчно. Той щеше да си тръгне, макар тя да знаеше, че ако го помоли, ще остане. Но тя не го помоли и в замяна той и даде всичко, което можеше. А то бе повече, отколкото повечето жени някога ще получат.
18
Мама каза, че искаш да ме видиш.
Джондалар забеляза напрежението в начина, по който Дарво държеше раменете си, и по предпазливия му поглед. Знаеше, че момчето се стреми да го избягва и подозираше причината за това. Високият мъж се усмихна, опитвайки се да бъде небрежен и спокоен, но известното колебание в обичайната му топла нежност още повече изнерви Дарво. Той не искаше страховете му да се потвърдят. От своя страна Джондалар също не очакваше с радост мига, в който щеше да му каже. Той свали от полицата една внимателно сгъната дреха и я тръсна, за да се разтвори.
— Мисля, че вече си почти достатъчно голям за тази риза, Дарво. Искам да ти я дам.
За миг очите на момчето светнаха от удоволствие при мисълта за ризата от Зеландонии с нейната сложна и екзотична украса. Сетне бдителността му се върна.
— Тръгваш си, така ли? — обвини го той.
— Тонолан ми е брат, Дарво.
— А аз не съм ти никакъв.
— Не е вярно. Трябва да знаеш колко много те обичам. Но Тонолан е така изпълнен с печал, че е станал съвсем неразумен. Боя се за него. Не мога да го оставя да тръгне сам. Ако аз не се погрижа за него, кой друг ще го направи? Моля те, опитай се да ме разбереш, не искам да отивам по на изток.
— Ще се върнеш ли?
Джондалар изчака.
— Не зная. Не мога да ти обещая. Не знам къде отиваме, нито колко дълго ще пътуваме — той подаде ризата. — Точно затова искам да ти дам това, за да имаш нещо да си спомняш за „мъжа от Зеландонии“. Чуй ме, Дарво. Ти винаги ще бъдеш първият син на огнището ми.
Момчето погледна украсената със синци туника, сетне очите му се наляха със сълзи, които заплашваха да бликнат всеки момент.
— Аз не съм синът на твоето огнище! — викна то, обърна се и избяга от жилището.
Джондалар понечи да хукне след него. Вместо това постави ризата на спалния одър на Дарво и бавно излезе.
Карлоно се смръщи към снижаващите се облаци.
— Мисля, че времето ще се задържи — рече, — но ако наистина задуха, плавайте към брега, макар че преди да минете вратата, няма да намерите много места, където да можете да излезете на брега. Щом стигнете равнината от другата страна на вратата, Майката ще се раздели на ръкави. Помнете, че трябва да държите левия бряг. Преди да стигне морето, тя ще свие на север и после на изток. Малко след завоя от ляво в нея се втича една голяма река — последният важен приток. Малко след нея започва делтата — изходът и към морето — но ще имате още доста да пътувате. Делтата е огромна и опасна — тресавища, блата и пясъчни коси. Майката пак се разделя, обикновено на четири, понякога и повече главни ръкава и на множество по-малки. Дръжте се към левия канал, най северния. На северния бряг, близо до устието има лагер на Мамутои.
Опитният речен мъж вече бе обяснявал това и даже им бе начертал в калта карта, за да им помогне да стигнат края на Великата майка река. Но той вярваше, че повторението ще заздрави паметта им, особено, ако им се наложи да е вземат бързо решения. Не му беше приятно, че двамата млади мъже ще пътуват по непознатата река, без да имат опитен водач, но те настояваха, или по-скоро Тонолан настояваше, а Джондалар не би го оставил да тръгне самичък. Ако не друго, високият мъж поне бе придобил известно умение в управлението на лодката.
Бяха застанали на дървения пристан и вещите им бяха натоварени на една малка лодка, но на тяхното отпътуване липсваше обичайното вълнение, съпровождащо подобни приключения. Тонолан тръгваше само защото не можеше да остане, а Джондалар с много по-голямо желание би потеглил в противоположната посока.