Тръстики и блатна трева бяха плъзнали навсякъде, където можеха да пуснат корен. Наблизо почти еднометрови туфи острица бяха проснали тревистите си листа и изглеждаха по-жилави, отколкото бяха в действителност. Те растяха между рогозки от бодлива тръстика, която едва ли беше висока и един пръст, В тресавището близо до водата имаше триметрови шавари, папури и езерни камъши, пред които хората изглеждаха като джуджета. Над всички се извисяваха твърдолистни тръстики, чиито увенчани с пурпурни китки стебла стигаха над четири метра височина.
Мъжете притежаваха единствено дрехите на гърба си. Когато лодката потъна, загубиха всичко друго, дори самарите, с които пътуваха от самото начало. Тонолан беше приел облеклото на Шамудои, а Джондалар носеше варианта на Рамудои, но след топването си в реката, когато бе срещнал плоскоглавците, държеше торбичката с инструменти привързана на пояса си. Сега бе благодарен за това.
— Отивам да видя дали сред тези папури има стари стъбла, които да са достатъчно сухи, за да направя върток за добиване на огън — каза Джондалар, опитвайки се да пренебрегне болката в страната си. — Виж дали можеш да намериш малко сухи дърва.
Папурите им дадоха не само стари вдървенели стъбла за въртоци. Дългите им листа преплетени около една рамка от елшова дървесина, се превърнаха в навес, който помагаше да се задържи топлината от огъня. Зелените върхове и младите корени, опечени на жар заедно със сладките коренища на змийския лапад и подводната част на езерния камъш, осигуриха началното ястие. Едно по-тънко елшово стъбло, подострено от едната страна и хвърлено с точността на глада, донесе за печене и две патици. Мъжете направиха гъвкави рогозки от широките меко стеблени езерни камъши, сетне ги използваха, за да разширят навеса и да ги увият около себе си, докато изсушат мокрите си дрехи. По-късно спаха на рогозките.
Джондалар не спа добре. Страната му бе чувствителна и го болеше и той знаеше, че нещо вътре не е наред, но не можеше и да помисли да спрат. Първо трябваше да стигнат до твърда земя.
На сутринта уловиха риба от реката с широки мрежести кошници от камъшови листа, елшови клони и корди от кора. Завиха материалите за запалване на огън и гъвкавите кошници в спалните рогозки, завързаха ги с кордите и ги преметнаха на гърбовете си. Взеха копията и потеглиха. Копията бяха просто заострени пръчки, но им бяха осигурили едно ядене, а кошниците за риби бяха доставили второ. Оцеляването зависеше не толкова от оборудването, колкото от знанията.
Мненията на двамата братя накъде да тръгнат малко се различаваха. Тонолан мислеше, че са пресекли делтата и искаше да тръгнат на изток, към морето. Джондалар искаше да потеглят на север и бе сигурен, че има за пресичане още един ръкав на реката. Направиха компромис и тръгнаха на североизток. Джондалар се оказа прав, макар да бе бил много по-щастлив, ако бе сбъркал. Към пладне стигнаха до най-северния ръкав на голямата река.
— Пак ще трябва да плуваме — каза Тонолан. — Можеш ли?
— Имам ли избор?
Тръгнаха към водата, но Тонолан спря.
— Защо не привържем дрехите си за някой ствол, както сме свикнали. После няма да ни се налага да ги сушим.
— Не знам — каза Джондалар. Дори и мокри, дрехите щяха да им пазят топло, но Тонолан се опитваше да бъде разумен, макар гласът му да издаваше разочарование и раздразнение — но щом искаш — и Джондалар вдигна рамене в знак на неохотно съгласие.
Ако беше гол, човек бързо замръзваше на студения влажен въздух. Джондалар се изкуси пак да върже торбичката с инструменти на кръста си, но Тонолан вече я бе увил в туниката си и привързваше всичко към ствола, който бе намерил. На голо водата изглеждаше по-студена, отколкото очакваше Джондалар и той трябваше да стисне зъби, за да не извика, когато скочи в нея и се опита да плува. Все пак водата донякъде заглуши, болката от раната му. Опитваше се да пази страната си при плуването и изоставаше от брат си, макар че Тонолан дърпаше ствола.
Когато изпълзяха от водата и застанаха на една пясъчна коса, първоначалната им цел — краят на Великата майка река — се показа пред очите им. Видяха водите на вътрешното море, но вълнението на момента бе изчезнало. Пътешествието бе изгубило целта си и те вече не се стремяха към края на реката, нито пък бяха на твърда земя. Все още не бяха съвсем пресекли делтата. Пясъчната коса някога бе била в средата на ръкава, ала ръкавът се бе изместил. Все още оставаше да пресекат празното речно корито.
Високият бряг, обраснал с дървета, чиито оголени корени висяха в празнината, подрязана някога от бързото течение, ги мамеше от другата страна на опразнения ръкав. Ръкавът бе празен отскоро. В средата му още имаше локви вода, а растителността едва-едва бе пуснала корени. Насекомите обаче вече бяха открили застоялите локви, а рояк комари откри пък двамата мъже.