Тонолан развърза дрехите от ствола.
— Ще трябва и да минем през ония локви долу, а брегът изглежда кален. По-добре да изчакаме, докато пресечем, преди да се облечем.
Джондалар кимна в знак на съгласие. Болеше го твърде много, за да спори. Струваше му се, че си е разтеглил нещо при плуването, и с мъка стоеше изправен.
Тонолан шляпна един комар и тръгна надолу по лекия наклон, който някога бе водил от брега към ръкава на реката.
Бяха им го казвали достатъчно пъти. Никога не обръщай гръб на реката, никога не подценявай Великата майка река. Макар временно да го бе изоставила, ръкавът все още бе неин и даже напускайки го, тя бе оставила зад себе си някоя-друга изненада. Всяка година милиони тонове наноси бяха влачени към морето и разпръсквани из над хилядата квадратни километра на нейната делта. Изпразненият ръкав бе подложен на приливни наводнения и представляваше солено тресавище с лошо оттичане. Новата зелена трева и тръстиките бяха пуснали корени в лепкавия влажен нанос.
Двамата мъже се подхлъзнаха и се изпързаляха по склона от дребнозърнеста лепкава кал и когато стигнаха до равния участък, калта засмука голите им нозе. Тонолан се забърза напред, забравяйки, че Джондалар не е съвсем способен да поддържа обичайната си дълга крачка. Можеше да ходи, но плъзгането му бе причинило болка. Той внимателно подбираше пътя си чувствайки се малко глупаво да броди гол из блатото и да предлага нежната си кожа на гладните насекоми. Тонолан бе отишъл толкова напред, че Джондалар вече се канеше да му викне. Но като вдигна глава, чу брат си да вика за помощ и го видя да пада. Забравил болката, Джондалар се затича към него. Обхвана го ужас — Тонолан се мъчеше да се измъкне от подвижни пясъци.
— Тонолан! Велика Майко! — викна Джондалар и се втурна към него.
— Дръж се назад! Иначе и теб ще те хване! — борейки се да се освободи от тресавището, вместо това Тонолан затъваше по-дълбоко.
Джондалар трескаво се огледа за нещо, с което да може да издърпа Тонолан. Ризата! Помисли, че би могъл да му хвърли единия край, но си спомни, че това е невъзможно. Вързопът с дрехите бе изчезнал. Тръсна глава, сетне видя мъртвия дънер на едно полупотънало в калта дърво и хукна към него да види, дали ще успее да счупи някой корен, ала тези от корените, които биха могли да бъдат счупени, отдавна бяха откъснати от яростния поток.
— Тонолан, къде е вързопът с дрехите? Трябва ми нещо, за да те извадя!
Отчаянието в гласа на Джондалар предизвика нежелан ефект. То се просмука през паниката на Тонолан и му припомни за неговата горест. Овладя го едно спокойно приемане на нещата.
— Джондалар, ако Майката иска да ме вземе, нека Тя да ме вземе.
— Не! Тонолан, не! Не можеш да се предаваш така. Не можеш просто да умреш. О, Майко, Велика Майко, не го оставяй да умре така! — Джондалар падна на колене и като се протегна колкото можеше, подаде ръка. — Хвани ми ръката, Тонолан, моля те, хвани ми ръката — примоли се той.
Тонолан бе изненадан от мъката и болката, изписани на лицето на брат му, и от още нещо, което по-рано бе виждал единствено при редки бегли погледи. В този миг той знаеше. Брат му го обичаше, обичаше го така, както той бе обичал Джетамио. Не с такава, но със също тъй силна любов. Разбра го на някакво инстинктивно равнище, по интуиция, и докато се протягаше към протегнатата към него ръка, знаеше, че даже и да не може да се измъкне от тресавището, трябва да хване ръката на брат си.
Тонолан не усети, но щом престана да се мята, започна да потъва по-бавно. Когато се протегна да стигне ръката на брат си, той се изпъна в по-хоризонтално положение и разпредели тежестта си на просмукания с вода наносен пясък почти като че ли плаваше във вода. Протегна се, докато пръстите им се докоснаха. Джондалар се премести малко напред и го хвана здраво.
— Точно така! Дръж го! Идваме! — каза един глас на Мамутои.
Джондалар изпусна насъбралия се в дробовете му въздух, напрежението му спадна. Откри, че се тресе, но, здраво държи ръката на Тонолан. След малко му подадоха едно въже, за да го завърже около ръцете на брат си.
— Сега се отпусни — инструктираха Тонолан. — Протегни се сякаш плуваш. Знаеш ли да плуваш?
— Да.
— Добре! Добре! Ти се отпусни, ние ще дърпаме. Няколко ръце дръпнаха Джондалар назад от ръба на подвижните пясъци, а скоро извадиха и Тонолан. После всички последваха една жена, която опитваше земята с дълъг прът, за да избегне други такива отточни падини. Едва като стигнаха до твърда земя, някой забеляза, че двамата мъже са абсолютно голи.