Жената, която бе ръководила спасяването, стоеше встрани и изпитателно ги гледаше. Беше едра — не толкова висока или дебела, колкото яка — и държанието и излъчваше властност.
— Защо не сте облечени? — попита тя накрая. — Защо двамата мъже пътуват голи?
Джондалар и Тонолан погледнаха надолу към голите си, покрити с кал тела.
— Попаднахме не в този ръкав, в който трябваше, а сетне едно дърво удари лодката ни — започна Джондалар. Не се чувстваше добре и не можеше да стои изправен.
— Сетне трябваше да изсушим дрехите си, аз мислех, че можем да ги свалим, докато преплуваме ръкава, а после пък калта. Аз ги носех и вървях напред, защото Джондалар беше ранен, и…
— Ранен? Някой от вас е ранен? — попита жената.
— Брат ми — рече Тонолан.
Щом го спомена, Джондалар остро осъзна изгарящата, пулсираща болка. Жената видя, че пребледнява.
— Мамут трябва да го види — рече тя на един от другите. — Вие не сте Мамутои. Къде сте се научили да говорите?
— От една жена Мамутои, която живее с Шарамудои, моя роднина — каза Тонолан.
— Толи?
— Да, ти познаваш ли я?
— Тя е и моя роднина. Дъщеря на братовчед. Ако вие сте нейни роднини, значи сте и мои — каза жената. — Аз съм Бреси, от Мамутои, водач на Върбовия лагер. И двамата сте добре дошли.
— Аз съм Тонолан от Шарамудои. Това е брат ми, Джондалар от Зеландонии.
— Зел-ан-дон-йее? — произнесе Бреси непознатата дума. — Не съм чувала за такива хора. Ако сте братя, защо ти си Шарамудои, а той Зеландонии? Той не изглежда добре — рече тя и бързо прекъсна по-нататъшните разговори за по-подходящо време. Сетне каза на един от другите:
— Помогни му. Не съм сигурна, че може да върви.
— Мисля, че ще мога да вървя, — рече Джондалар, внезапно замаян от болка, — ако не е много далече.
Джондалар изпита признателност, когато един от Мамутои хвана едната му ръка, а Тонолан подкрепи другата.
— Джондалар, аз щях отдавна да тръгна, ако не ме бе накарал да изчакам, докато не се оправиш достатъчно, за да пътуваш. Сега потеглям. Мисля, че трябва да си идеш у дома, но няма да споря с теб.
— Защо искаш да вървиш на изток, Тонолан? Стигна до края на Великата майка река. Ей го там Бераново море. Защо да не си тръгнем за вкъщи?
— Не отивам на изток, отивам на север. Бреси каза, че скоро всички ще потеглят на север да ловят мамути. Аз ще тръгна напред, до един друг лагер на Мамутои. Нямам намерение да се връщам у дома, Джондалар. Смятам да пътувам, докато Майката не ме вземе.
— Не говори така! Сякаш искаш да умреш! — викна Джондалар и в мига, в който го каза, съжали от страх, че самото предположение може да потвърди думите му.
— И какво, ако е тъй? — кресна в отговор Тонолан. — За какво има да живея без Джетамио? — гласът му секна и името и излезе с леко изхлипване.
— За какво имаше да живееш, преди да я беше срещнал? Ти си млад, Тонолан. Имаш още много живот пред себе си. Нови места, където да идеш, нови неща, които да видиш. Дай си възможност да срещнеш друга жена като Джетамио — замоли се Джондалар.
— Ти не разбираш. Ти никога не си обичал. Няма друга жена като Джетамио.
— Значи се каниш да я последваш в света на духовете и да ме помъкнеш със себе си! — не му беше приятно да говори така, но ако единственият начин да запази брат си жив бе да въздейства на чувството му за вина, щеше да го направи.
— Никой не те е молил да вървиш подире ми! Защо не си идеш у дома и да ме оставиш намира?
— Тонолан, всички тъгуват, когато изгубят някого, когото обичат, но не тръгват след него на онзи свят.
— Някой ден ще ти се случи и на теб, Джондалар. Някой ден ще обикнеш така някоя жена, че по-скоро би я последвал в света на духовете, отколкото да живееш без нея.
— А ако сега аз бях на твое място, щеше ли да ме оставиш да тръгна сам? Ако аз бях загубил някого, когото обичам толкова много, че да искам да умра, ти щеше ли да ме изоставиш? Кажи ми, че щеше да го направиш, Братко. Кажи ми, че щеше да си идеш у дома, ако аз умирах от мъка.
Тонолан погледна надолу, а после в загрижените сини очи на брат си.
— Не, мисля, че нямаше да те оставя, ако си мислех, че умираш от мъка. Само че знаеш ли, Големи братко — той се опита да се усмихне, но само изкриви в гримаса обезобразеното си от скръб лице, — ако аз реша да пътувам до края на живота си, ти няма защо да ме следваш вечно. Омръзнало ти е до смърт от пътуване. Някой ден ще трябва да си идеш у дома. Кажи ми, ако аз исках да си ида вкъщи, а ти не искаше, нямаше ли да искаш аз да отида?
— Да, щях да искам да си идеш. Аз и сега искам да си идеш вкъщи. Не защото ти го искаш и дори не защото го искам аз. Ти имаш нужда от своята собствена Пещера, Тонолан, от твоето семейство, от хората, които си познавал цял живот, които те обичат.