— Да, аз съм толкова добър, че Серенио даже не пожела да се свърже с мен — каза той с горчив сарказъм.
— Тя знаеше, че ти си тръгваш и не искаше да бъде уязвена по-лошо. Ако я бе попитал по-рано, щеше да се свърже с теб. Ако беше настоял малко, когато си я помолил, е щяла да се съгласи, даже знаейки, че не я обичаш. Ти не я искаше, Джондалар.
— Тогава как можеш да казваш, че съм толкова идеален? Велика Дони, Тонолан, аз исках да я обичам.
— Зная, че искаше. Аз научих нещо от Джетамио и искам да го знаеш. Ако искаш да обичаш, не можеш да държиш всичко в себе си. Трябва да се отвориш, да поемеш този риск. Понякога ще те боли, но ако не го направиш, никога няма да бъдеш щастлив. Тази, която намериш, може и да не е жената, в която си очаквал да се влюбиш, но това няма да има значение — ти ще я обичаш точно за това, което тя представлява.
— Чудех се къде сте — каза Бреси, като наближи двамата братя. — Планирах малък прощален празник, понеже сте решили да си тръгнете.
— Аз се чувствам задължен, Бреси — каза Джондалар. — Ти се погрижи за мен, даде ни всичко. Не мисля, че е редно да тръгнем, без да се изплатим по някакъв начин.
— Брат ти се разплати предостатъчно. Докато ти оздравяваше, той ловуваше всеки ден. Рискува твърде много, но е късметлия в лова. Ще си тръгнете без никакви задължения.
Джондалар погледна брат си, който му се усмихваше.
19
Пролетта в долината бе като пищно избухване на цветовете, над които доминираше свежата зеленина, но едно по-ранно затопляне бе изплашило Айла и бе потиснало обичайния и ентусиазъм към новия сезон. След късното си начало зимата бе тежка и с повече от нормалните снеговалежи. Ранните пролетни наводнения влачеха ледовете с бушуваща ярост.
Промъкнал се през тясното ждрело, пороят се блъсна в издадената стена с такава сила, че разтърси пещерата. Нивото на водата стигна почти до площадката. Айла бе загрижена за Уини. Ако се наложеше, тя би могла да издраска до степта, но за една кобила, особено в тъй напреднала бременност, наклонът беше прекалено стръмен. Младата жена прекара няколко тревожни дни да наблюдава как кипящият поток пропълзява нагоре при сблъсъка си със стената, после се завихря обратно и завива около нейния край. По-долу половината долина бе потънала под водата и храстите край нормалното русло на малката рекичка бяха напълно изкоренени.
По време на най-силното буйство на наводнението Айла подскочи от уплаха, събудена посред нощ от приглушен гръмоподобен трясък, дошъл изотдолу. Тя се вцепени. Разбра причината, чак когато водите спаднаха. Блъсването на една голяма канара в стената бе предизвикало ударна вълна в скалата на пещерата. От удара се бе отчупил къс от скалната бариера и сега един голям отломък от стената лежеше пряко потока.
Тъй като трябваше да намери нов път около препятствието, потокът промени курса си. Проломът в стената предлагаше удобна заобикалка, но стесняваше брега. Голяма част от натрупаните кости, плавей и камъни бе отмита от водата.
Самата канара, която изглеждаше да е изградена от същата скала като ждрелото, си намери място недалеч от стената.
И все пак при всичкото пренареждане на камъни и изкореняване на дървета и храсти загинаха само най-слабите. Повечето от многогодишната растителност покара от здравите корени и новите издънки запълниха всички свободни ниши. Растенията бързо скриха пресните белези по оголената скала и почвата и им придадоха илюзорна дълготрайност. Не след дълго промененият пейзаж започна да изглежда като че ли винаги е бил такъв.
Айла се приспособи към промените. Тя намери замяна на всеки голям камък или парче плавей, който използваше за нещо по-специално. Но случката остави върху нея своя отпечатък. Нейната пещера и долината загубиха своята сигурност. Всяка пролет тя минаваше през период на нерешителност — доколкото смяташе да напусне долината и да продължи своето дирене на Другите, това трябваше да стане през пролетта. Трябваше да си остави време за пътуване и за търсене на друго място, където да отседне през зимата, ако не намери никого.
Тази пролет решението се оказа по-трудно от всякога. След болестта си тя се боеше да не бъде изненадана в късната есен или ранната зима, но пещерата вече не и се виждаше толкова безопасна, колкото по-рано. Болестта не само бе изострила усещането и за опасностите на самотния живот, но и я бе накарала да осъзнае колко и липсва човешкото общуване. Даже след като нейните четириноги приятели се върнаха, те не запълниха празнината по същия начин. Бяха топли и отзивчиви, но тя можеше да общува с тях само повърхностно. Не можеше да споделя идеи или да предаде опита си, не можеше да разкаже някоя случка или да изрази учудването си от ново откритие или постижение и в отговор да получи разбиращ поглед. Нямаше кой да облекчи страховете и или да я подкрепи в тъгата и. Само че колко от своята независимост и свобода бе готова да размени за сигурност и общуване?