— Ще ти обясня. Прав си, Великата вода е само на няколко дни от нашата Пещера, но Даланар от Ланзадонии беше женен за майка ми, когато се родих, и неговата Пещера също е като мой дом. Три години живях там, докато ме учеше на занаята ми. Брат ми и аз бяхме при тях. Откакто тръгнахме само пресякохме ледника и вървяхме още два дни, за да дойдем дотук.
— Даланар! Разбира се! Мислех си, че ми се струваш познат. Ти трябва да си дете на духа му, изглеждаш досущ като него. И сигурно си майстор на кремъци. Ако му приличаш и в това, колкото на външен вид, трябва да си добър. Той е най-добрият, който съм виждал. Канех се да го посетя следващата година и да взема малко кремъци от мината на Ланзадонии. Няма по-хубав камък.
Хората прииждаха около огъня с дървени купи и апетитната миризма, която идваше откъм него, накара Джондалар да осъзнае глада си. Той вдигна самара, за да го отмести и нещо му хрумна.
— Ладуни, аз нося няколко ланзадонски кремъка. Канех се да ги използвам като резервни за счупените по пътя инструменти, но са тежки за носене и няма да имам нищо против да се облекча с едни-два камъка. Ще бъда щастлив да ти ги дам, ако си съгласен.
Очите на Ладуни светнаха.
— Ще бъда щастлив да ги взема, ала искам да ти дам нещо в замяна. Нямам нищо против да спечеля от една добра сделка, но не бих желал да мамя сина на Даланаровото сърце.
Джондалар се усмихна.
— Ти вече предложи да облекчиш товара ми и да ме нахраниш с горещо ястие.
— Това е твърде малко за добър ланзадонски камък. Правиш сделката твърде лесна, Джондалар. Нараняваш гордост ми.
Около тях се насъбра добронамерена тълпа и щом Джондалар се разсмя, те също се разсмяха.
— Добре, Ладуни, няма да я нравя лесна. В момента нищо не искам, само се опитвам да облекча товара си. Ще те да ми дадеш обещание. Искаш ли?
— Сега той иска да ме измами — рече с усмивка мъжът на тълпата. — Поне кажи за какво става дума.
— Как мога да ти кажа? Но искам да си го взема на връщане, съгласен ли си?
— Откъде да зная дали мога да ти го дам?
— Няма да искам нещо, което не можеш да ми дадеш.
— Условията ти са тежки, Джондалар, но ако мога, ще дам, каквото поискаш. Съгласен.
Джондалар отвори самара си, извади нещата отгоре после бръкна в торбичката и подаде на Ладуни два обработени кремъка.
— Даланар ги избра и направи предварителната обработка — рече.
От изражението на Ладуни беше ясно, че няма нищо против да получи двата къса кремък, избрани и обработен Даланар за сина на сърцето му, ала той промърмори достатъчно високо да го чуят всички:
— Сигурно съм изтъргувал живота си за два камъка.
Никой не направи какъвто и да е коментар за вероятността Джондалар изобщо да се върне, за да получи своето.
— Джондалар, да не смяташ да стоиш вечно тук и да приказваш? — каза Тонолан. Поканиха ни да споделим храната, а това сърнешко мирише хубаво — на лицето му грееше широка усмивка, а до него стоеше Филония.
— Да, яденето е готово — рече тя, — и ловът беше добър, че не сме използвали много от сушеното месо, което взехме. Сега като облекчи товара си, ще се намери място да вземеш малко, нали? — добави тя с лукава усмивка към Ладуни.
— Ще бъде добре дошло. Ладуни, още не си ме представил на очарователната си дъщеря — каза Джондалар.
— Отвратително е, когато дъщерята на собственото сърце ти проваля търговията — промърмори той, ала усмивката му бе пълна с гордост. — Джондалар от Зеландони — Филония от Лосадунаи.
Тя се обърна да погледне по-възрастния брат и изведнъж почувства, че потъва в усмихващите и се изумително ярки сини очи. Изчерви се от объркване, защото усети, че сега я привлича другият брат и сведе глава, за да скрие объркването си.
— Джондалар! Не мисли, че не виждам тоя блясък в очите ти. Не забравяй, че аз я видях първи — пошегува се Тонолан. — Хайде, Филония, ще трябва да те отведа оттук. Трябва да те предупредя да стоиш далеч от този моя брат. Повярвай ми, знам, че не искаш да имаш нищо общо с него.
Той се обърна към Ладуни и каза с подправена обида:
— Той го прави всеки път. Трябва му само един поглед. Защо не съм роден с дарбите на брат ми?
— Ти имаш повече дарби, отколкото човек се нуждае, Малки братко — каза Джондалар и се разсмя с гръмкия си, сърдечен, топъл смях.
Филония се обърна към Тонолан и с облекчение разбра, че го намира все така привлекателен. Той обхвана с ръка раменете и и я насочи към отсрещната страна на огъня, ала тя обърна назад глава да погледне другия мъж. С по-уверена усмивка тя рече: