Почувства Уини да бута с муцуна ръката и отзад и се обърна. Конят сложи глава върху рамото на жената, а Айла посегна нагоре, прегърна с две ръце врата на Уини и прислони глава към него. Стоеше вкопчена в животното, в познатия, удобен начин на живот и малко уплашена от бъдещето. Потупа кобилата, погали я и усети движението на малкото, което тя носеше.
— Не може да е останало много, Уини. Радвам се, че ми помогна да докарам мъжа обратно. Никога нямаше да мога сама да го донеса тук.
По-добре да вляза вътре и да се уверя, че той е наред, помисли, изнервена от мисълта, че нещо може да му се случи, ако дори за миг го остави сам. Той не се бе помръднал, но тя застана до него и го загледа как диша, без да може да отклони погледа си. Забеляза една аномалия — той нямаше брада! Всички мъже от Клана имаха бради, рошави кафяви бради. Нима мъжете от Другите нямаха бради?
Докосна челюстта му и почувства твърдата небръсната растителност. Имаше някаква брада, но много къса. Объркано поклати глава. Изглежда тъй млад. Колкото и голям и мускулест да беше, изведнъж и се видя по-скоро момче, отколкото мъж.
Той обърна глава, простена и нещо промълви. Думите му бяха неразбираеми, но в тях имаше нещо, което я накара да почувства, че би трябвало да е способна да ги разбере. Сложи ръка на челото му, сетне на бузата и усети нарастващата топлина на треската. По-добре да видя мога ли да го накарам да поеме малко върбова кора, помисли тя и пак стана.
Докато приготвяше върбовата кора, огледа запасите си от лечебни треви. Не бе престанала да се пита защо поддържа пълна аптека, когато нямаше кого другиго да лекува, освен себе си. Беше и просто навик. Сега се радваше за това. Имаше много растения, които не бе намерила в долината или в лесно достъпната близка част на степите, но това, което имаше, бе достатъчно, а и тя бе добавила някои непознати на юг билки. Иза я бе научила как да изпробва хранителните и лечебните качества на непознатите растения на себе си, но тя все още не бе напълно доволна от новите придобивки, та да ги приложи на мъжа.
Освен върбовата кора взе и едно растение, чиято употреба познаваше добре. Косматото стъбло сякаш израстваше от средата на широките двувърхи листа, вместо листата да са прикрепени към него. Когато го бе откъснала, на него имаше гроздове бели цветчета, които сега бяха избеляло кафяви. То така приличаше на камшичето, че тя си мислеше за него като за разновидност на тази билка, но една от другите лечителки на Събирането на Клановете го бе нарекла костоправ и го бе използвала за тази цел. Айла го използваше за намаляване на треската, но то трябваше да се вари, докато стане като гъст сироп, а това изискваше време. То предизвикваше силно изпотяване, но бе много силно и тя не искаше да го даде на мъжа, отслабен от загубата на кръв, освен ако не и се наложеше. Все пак беше по-добре да го приготви.
Сети се за листата от люцерна. Пресни люцернови листа се накисваха в гореща вода, за да помогнат на кръвта да се съсири. Беше видяла няколко в полето. И хубав месен бульон, който да му даде сили. Лечителката в нея мислеше отново, отхвърляйки объркването, което бе изпитала преди това. От самото начало се бе вкопчила за една мисъл и тя ставаше все по-настойчива: Този мъж трябва да живее.
Като положи главата му в скута си, тя успя да го накара да погълне малко чай от върбова кора. Очите му потрепнаха, той промърмори, но остана в безсъзнание. Драскотините и разкъсванията му се бяха зачервили и затоплили, а кракът му явно се бе подул. Смени лапата и направи нов компрес за подутината на главата му. Тя поне намаляваше. С идването на вечерта тревогата и се увеличи и и се прииска Креб да беше при нея, за да призове духовете да и помогнат, както бе навикнал да прави за Иза.
Докато се стъмни, мъжът започна да се дърпа и мята, изричайки някакви думи. Една от тях той отново и отново използваше, като я смесваше със звуци, които имаха настоятелността на предупреждение. Тя помисли, че може би това е име, името на другия мъж. С едно еленово ребро, чийто край бе издълбала, за да направи малка падинка, тя му даваше настойка от камшиче на малки глътки някъде до към полунощ. Борейки се с горчилката, той отвори очи, но в тъмните им дълбини не пролича, че я вижда. След това обаче и беше по-лесно да го накара да поеме татулов чай — сякаш той искаше да премахне от устата си по-горчивия вкус. Беше доволна, че е намерила болкоуспокояващия и предизвикващ сън татул близо до долината.