Тя бдя цяла нощ, надявайки се, че треската ще стихне, но преломният момент настъпи чак когато утрото вече наближаваше. След като изтри мокрото му от пот тяло със студена вода и смени покривката на леглото и завивката му, той заспа по-спокойно. Тя задряма на една кожа до него.
Изведнъж се загледа към ярката слънчева светлина, която струеше през отвора, чудейки се защо е толкова будна. Претърколи се, видя мъжа и целия вчерашен ден мина през ума и. Мъжът изглеждаше отпуснат и спеше нормално. Тя лежеше спокойно и се ослушваше. Чу тежкото дишане на Уини, бързо стана и отиде към другата страна на пещерата.
— Уини — рече развълнувано, — време ли е? Кобилата нямаше защо да отговаря.
Айла и по-рано бе помагала при раждането на бебета, самата тя бе родила едно, но за нея бе нещо ново да помага на кобила. Уини знаеше какво да прави, но изглежда прие с желание успокояващото присъствие на Айла. Едва към края, когато жребчето вече се бе подало донякъде, Айла помогна, като го издърпа докрай. Усмихна се от удоволствие, когато Уини започна да ближе кафявата мъхеста козина на новороденото жребче.
— За пръв път виждам някой да акушира на кон — каза Джондалар.
Айла се извърна при звука и погледна към мъжа, който я наблюдаваше, подпрян на лакът.
20
Айла зяпна мъжа. Не можа да се удържи, макар да знаеше, че е неучтиво. Едно нещо беше да го наблюдава, докато е в безсъзнание или спи, но когато бе напълно буден, имаше огромна разлика. Той имаше сини очи!
Знаеше, че нейните очи са сини — това бе една от отликите, за които непрекъснато и напомняха, а и често ги бе виждала отразени в някоя локва. Очите на хората от Клана бяха кафяви. Никога не бе виждала друг човек със сини очи, да не говорим пък за такова ярко синьо, че трудно можеше да повярва, че е истинско.
Тези очи я задържаха. Тя сякаш не бе способна да се помести, докато не откри, че трепери. После осъзна, че е гледала право в мъжа и кръвта се качи в лицето и, а тя разстроена откъсна погледа си от него. Да се втренчва така бе не само неучтиво. Една жена никога не трябваше да гледа право в един мъж, особено пък чужденец.
Айла погледна в земята, опитвайки се да си възвърне увереността. Какво ли си е помислил за мен! Но тя от толкова дълго време не бе била с хора, а и доколкото си спомняше, за пръв път виждаше някой от Другите! Искаше да го гледа. Искаше да напълни очите си, да пие гледката на друго човешко същество и то така необикновено. Но също тъй важно бе той да си мисли хубави неща за нея. Не желаеше да започне по неподходящ начин заради не подобаващото си любопитство.
— Съжалявам. Не исках да те смутя — рече той, чудейки се дали я е засегнал или е просто свенлива. Когато не получи отговор, се усмихна накриво и осъзна, че е говорил на Зеландонии. Мина на Мамутои, а когато и това не предизвика отговор, опита Шарамудои.
Тя му хвърляше тайни погледи така, както правеха жените, когато очакваха сигнал от мъжа да се приближат. Но той не правеше никакви жестове или поне не такива, че тя да ги разбере. Правеше само думи. Само че нито една от думите не приличаше на звуците, които правеха хората от Клана. Не бяха гърлени и отделни срички, а течаха заедно. Тя не можеше да определи докъде свършва едната и откъде започва другата. Гласът му имаше приятен, дълбок, боботещ тон, но той я объркваше. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че би трябвало да го разбира, а не можеше.
Продължи да чака сигнала му, докато чакането не започна да става неудобно. После си спомни, че в ранните си години с Клана се бе наложило Креб да я учи да говори правилно. Той и бе казвал, че тя знаела да прави само звуци и че се чудел дали Другите не общуват по този начин. Никакви знаци ли не знае този мъж? Когато най-накрая осъзна, че той не възнамерява да и даде сигнал, разбра, че трябва да намери някакъв друг начин да общува с него, дори и само за да бъде сигурна, че ще вземе приготвеното за него лекарство.
Джондалар беше в недоумение. Нищо от това, което говореше, не предизвикваше и най-малката реакция у нея. Зачуди се дали пък не е глуха, но си спомни колко бързо се бе обърнала да го погледне, когато за пръв път и бе заговорил. Каква странна жена, помисли той и се почувства неловко. Чудя се къде ли са останалите от нейните хора. Огледа малката пещера, видя сламеножълтата кобила и червеникавокафявото и жребче и бе поразен от друга мисъл. Какво правеше този кон в пещерата? И защо позволи на жената да му акушира? Не бе виждал досега кон да ражда, дори и на открито. Да не би тази жена да притежава някаква особена сила?
Цялата работа започваше да придобива нереалността на съня, но той не мислеше, че сънува. Може би е по-лошо. Може би тя е донии, която е дошла за теб, Джондалар, помисли си той и потръпна, защото съвсем не бе уверен, че тя е благонамерен дух, ако изобщо е дух. Почувства облекчение, когато, макар и колебливо, тя се отмести към огъня.