Тя се държеше свенливо. Движеше се, като че ли не искаше той да я вижда, напомняше му за, за нещо. Дрехата и също беше твърде странна. Изглеждаше просто като обезкосмена кожа, увита около нея и превързана с ремък. Къде ли беше виждал по-рано нещо подобно? Не можеше да си спомни.
Беше направила нещо интересно с косата си. По цялата и глава тя бе разделена на правилни участъци и сплетена в плитки. И преди това бе виждал сплетени коси, макар никога не на плитки като нейните. Не бе непривлекателно, но бе необичайно. Първия път, когато я бе погледнал, му се бе видяла съвсем хубавка. Изглеждаше млада — в очите и се четеше невинност — но доколкото можеше да прецени при тази безформена дреха, имаше тяло на зряла жена. Изглежда отбягваше изпитателния му поглед. Защо, зачуди се той. Започваше да се заинтригува, тя беше една странна загадка.
Не бе усетил, че е гладен, докато не подуши хранителния бульон, който тя му донесе. Опита се да седне, но острата болка в дясното бедро го накара да осъзнае, че бе получил и други наранявания. Болеше го цялото тяло. Сетне за пръв път се зачуди къде е и как е попаднал тук. Изведнъж си спомни как Тонолан бе влязъл в каньона… рева… и най-огромния пещерен лъв, който някога бе виждал.
— Тонолан! — викна той и панически заоглежда пещерата. — Къде е Тонолан?
Освен жената в пещерата нямаше никой друг. Стомахът му се сви. Знаеше, но не искаше да повярва. Може би Тонолан е в някоя друга пещера наблизо. Може би някой друг се грижи за него.
— Къде е брат ми? Къде е Тонолан?!
Тази дума звучеше познато на Айла. Беше същата, която той толкова често повтаряше с тревога в дълбините на съня си. Тя предположи, че пита за своя компаньон и наведе глава надолу, за да изрази уважението си към мъртвия млад човек.
— Къде е моят брат, жено? — ревна Джондалар, хвана ръцете и и я разтърси. — Къде е Тонолан?
Айла бе потресена от избухването му. Височината на гласа, гневът, чувството за безизходност, неконтролираните емоции, които можеше да долови в тона и да види в действията му, всичко това я объркваше. Мъжете от Клана никога не биха изразили емоциите си толкова открито. Можеха да изпитват също тъй силни чувства, но мъжествеността им се измерваше по самоконтрола.
В очите му обаче имаше мъка и от напрежението в раменете му и свиването на челюстите тя разбра, че той се бори с истината, която знае, но не желае да приеме. Хората, сред които бе израснала, общуваха не само със знаци с ръцете и жестове. Стойката, държанието, изражението, всичко придаваше смислови отсенки, които бяха част от техния речник. Свиването на един мускул можеше да отразява определен нюанс. Айла бе привикнала да разчита езика на тялото, а загубата на любим човек беше всеобща злочестина.
Нейните очи също предаваха чувствата и, говореха за нейната тъга, за нейната симпатия. Тя поклати глава и пак я сведе. Той не можеше повече да отрича пред себе си това, което знаеше. Пусна я и раменете му примирено се приведоха.
— Тонолан… Тонолан… защо ти трябваше да продължиш да пътуваш? О, Дони, защо? Защо взе брат ми? — викна със скован и напрегнат глас. Опита се да устои на връхлетялото го нещастие, да се отдаде на болката си, но никога досега не бе изпитвал такова дълбоко отчаяние. — Защо трябваше да го вземеш и да ме оставиш без никого? Знаеш, че той беше единственият човек, когото някога съм обичал. Велика Майко. Той ми беше брат. Тонолан… Тонолан…
Айла разбираше скръбта. Опустошителното и действие не и бе спестено и по симпатия я заболя за него, поиска и се да го утеши. Без да разбере как е станало, тя видя, че държи мъжа и се люлее с него, докато той отново и отново извиква името в терзанието си. Не познаваше тази жена, но тя бе човек и му съчувстваше. Бе забелязала нуждата му и бе откликнала.
Когато се облегна на нея, усети как в недрата му се надига вълна и подобно на скритите в един вулкан сили, веднъж освободена, вече не може да бъде задържана. Изплака силно и тялото му се разтресе в конвулсивни спазми. Силни викове се заизтръгваха от гърлото му и всеки накъсан дъх му костваше агонизиращо усилие.
От дете не си бе позволявал да се отпусне така изцяло. Не бе в природата му да показва най-скритите си чувства. Те бяха твърде силни и той отрано се бе научил да ги сдържа, но предизвиканото от Тонолановата смърт избухване разкри не зарасналите ръбци на дълбоко погребани спомени.
Серенио беше права. За повечето хора, неговата любов бе твърде голяма, за да може да се понесе. Отприщеният му гняв не можеше да бъде сдържан, докато не изминеше пътя си. Докато растеше, веднъж бе предизвикал такива поразии, като бе излял справедливия си гняв, че тежко бе наранил един човек. Всичките му емоции бяха прекалено силни. Дори майка му се бе видяла принудена да наложи известна дистанция между себе си и него и го бе следила с мълчалива симпатия, когато приятелите му се отдръпваха, защото той се вкопчваше твърде яростно, обичаше прекалено силно, изискваше твърде много от тях. Беше забелязала подобни черти у мъжа, с когото някога бе била свързана и в чието огнище бе роден Джондалар. Изглежда единствено по-малкият му брат бе в състояние да овладее любовта му, да я приеме с лекота и да отразява със смях предизвикваните от нея напрежения.