— Винаги когато в Пещерата дойдат посетители, имаме празник в чест на Дюна.
— Те няма да дойдат в Пещерата, Филония — каза Ладуни. За момент младата жена изглеждаше разочарована, после се обърна към Тонолан и се усмихна.
— Ех, да бях отново млад — засмя се Ладуни. — Само че жените, които най-много почитат Дюна, изглежда по-често биват дарявани с малки. Великата майка земя се усмихва на тези, които харесват Нейните Дарове.
Джондалар премести самара зад ствола и се обърна към огъня. В едно гърне от кожа, опъната със завързани кости, вреше сърнешка яхния. Гърнето бе окачено точно над огъня. Врящата течност, макар и достатъчно гореща, за да свари яхнията, поддържаше температура на готварското гърне достатъчно ниска, за да не се запали. Пламната температура на кожата бе много по-висока от температурата на врящата яхния.
Една жена му подаде дървена купа с вкусна супа и седна до него на ствола. Той използва кремъчния си нож да набоде късовете месо и зеленчуците — изсушени парчета корени — и изпи течността от купата. Когато свърши, жената му донесе по-малка купа с билков чай. Той и се усмихна в знак на благодарност. Тя беше няколко години по-възрастна от него — достатъчно да замени привлекателността на младостта с истинската красота, донасяна от зрелостта. Тя му се усмихна в отговор и пак седна до него.
— Говориш ли зеландонски? — попита я.
— Говори малко, разбира повече — каза тя.
— Трябва ли да помоля Ладуни да ни представи или мога да те попитам за името?
Тя се усмихна отново със снизходителността на по-възрастна жена.
— Само младите момичета имат нужда някой да каже име. Аз — Ланалия. Ти — Джондалар?
— Да — отвърна той. Усети топлината на бедрото и и възбудата от нея се отрази в очите му. Тя отвърна на погледа му със замъглени очи. Той премести ръката си на бедрото и, а тя се наклони към него с движение, което го окуражаваше и обещаваше опитност. Кимна в съгласие на приканващия и поглед, макар да не бе необходимо. Очите му отвърнаха на поканата. Тя хвърли поглед над рамото му. Джондалар го проследи и видя, че Ладуни идва към тях. Тя се отпусна удобно до него. Щяха да изчакат, за да изпълнят обещанието си.
Ладуни се присъедини към тях, а след малко Тонолан се върна на братовата си страна на огъня заедно с Филония. Скоро всички се стълпиха около двамата посетители. Започнаха шеги и задявки, които се превеждаха за неразбиращите. Накрая Джондалар реши да се върне на по-сериозна тема.
— Знаеш ли много за хората надолу по реката, Ладуни?
— Свикнали сме от време на време да идва по някой посетител от Самурнаи. Те живеят на север от реката по-надолу, но от години не са идвали. Случва се. Понякога всички млади хора вървят по един и същ път при техните Пътешествия. Тогава той става твърде познат и не тъй вълнуващ и те тръгват в друга посока. След горе-долу едно поколение само старите могат да си го спомнят и отново става приключение да тръгнеш по него. Всички млади си мислят, че откриват нещо ново. Няма значение дали предците им не са правили същото.
— За тях то е ново — каза Джондалар, но не продължи във философска насока. Искаше да получи по-сериозна информация, преди да се впусне в разговор, който може да се окаже приятен, ала да не е непосредствено практичен. — Можеш ли да ми кажеш нещо за техните обичаи? Знаеш ли някои думи на техния език? Поздрави? Какво трябва да избягваме? Какво може да бъде обидно?
— Не зная много и нищо скорошно. Преди няколко години имаше един мъж, който отиде на изток, но той не се върна. Кой знае, може да е решил да заседне на някое друго място — рече Ладуни. — Разправят, че правели своите дюнаи от кал, но това са просто приказки. Не виждам защо някой ще нрави свещените образи на Майката от кал. Като изсъхне, тя просто ще се разтроши.
— Може би, защото е по-близо до земята. По същата причина някои харесват камъка.
Докато говореше, Джондалар несъзнателно бръкна в прикрепената към пояса му торбичка и напипа малката каменна фигурка на дебела жена. Усети познатите огромни гърди, големия изпъкнал стомах и свръх дебелите хълбоци и бедра. Ръцете и краката от коляното надолу бяха незабележими. Важни бяха белезите на Майката, така че крайниците на каменната фигура бяха само загатнати. Главата бе просто издатина с намек за коса, която минаваше върху лице без черти.
Никой не можеше да погледне страховитото лице на Дони, Великата майка земя, Древната пра родителка, Първата майка, Създател и Поддръжник на целия живот, Тя, която благославя всички жени със силата Си да създават и износват живот. И никой от Нейните малки образи, които носеха Нейния дух, дониите, никога не се осмеляваше да представя лицето и. Даже когато Тя се откриваше в сънищата, лицето и беше обикновено неясно, въпреки че мъжете често я виждаха с младо и узряло за женене тяло. Някои жени твърдяха, че могат да приемат формата на Нейния дух и да летят като вятър, за да носят късмет или да търсят отмъщение, а Нейното отмъщение можеше да бъде велико.