Не, помисли той. Не е съвсем така. Бяха общували. Когато поиска, тя му даде вода, даде му мехур, за да се облекчи, макар той да не знаеше как е разбрала, че изпитва нужда. Не бе размишлявал специално за общуването им, когато се бе отдал на мъката си. Болката беше прекалено тясна, но се бе усетил и го бе включил в размислите си за нея.
— Зная, че не можеш да ме разбереш — каза той почти боязливо. Не бе съвсем сигурен какво да и каже, но усещаше нужда да каже нещо. Веднъж започнал, думите заизлизаха с лекота. — Коя си ти? Къде са останалите ти хора? — не можеше да види много отвъд кръга, осветен от огъня и лампата, но досега не бе забелязал нито други хора, нито някакви следи от тях. — Защо не искаш да говориш?
Тя го погледна, но нищо не рече.
В ума му започна да се оформя странна мисъл. Припомни си как бе стоял в тъмното край огъня с един лечител и се сети какво разправяше Шамуд за някои изпитания, на които е трябвало да се подлагат Тези, които служат на Майката. Не говореше ли за прекарване на определено време в самота? За периоди на мълчание, когато с никого не трябва да разговарят? За периоди на въздържание и пост?
— Нали живееш сама тук?
Айла му хвърли един поглед и с изненада забеляза, че на лицето му е изписано учудване, сякаш я виждаше за пръв път. По неизвестни причини това я накара отново да осъзнае невежливостта си и тя бързо сведе поглед към бульона. Във всеки случай той изглежда не я възприемаше като недискретна. Оглеждаше пещерата и и правеше своите устни звуци. Напълни една купа, седна пред него с нея и сведе глава, опитвайки се да му даде възможност да я потупа по рамото и да удостовери нейното присъствие. Не усети потупване, а когато вдигна очи, видя, че той я гледа въпросително и приказва своите думи.
Той не знае! Той не вижда за какво го моля. Мисля, че той, изобщо не знае никакви сигнали. С внезапно прозрение и хрумна друга мисъл, как ще общуваме, ако той не вижда моите сигнали, а аз не знам думите му?
Бе шокирана, като си припомни как Креб се бе опитвал да я научи да говори, а тя не знаеше, че той говори с ръцете си. Не знаеше, че хората могат да говорят с ръцете си, тя бе говорила само със звуци! Но след това бе говорила езика на Клана толкова дълго, че не си спомняше значението на думите.
Само че аз вече не съм жена от Клана. Аз съм мъртва. Проклеха ме. Никога няма да мога да се върна обратно. Сега трябва да живея с Другите и трябва да говоря като тях. Трябва отново да се науча да разбирам думите и трябва да се науча да ги произнасям, иначе никога няма да ме разберат. Даже и да бях намерила цял Клан от Другите, нямаше да мога да им приказвам, а те не биха разбрали какво им говоря. Дали заради това моят тотем ме накара да остана? Докато не бъде доведен този мъж? Тъй че да може пак да ме научи да говоря? Тя потръпна от усещане за студ, макар да не бе имало никакво течение.
Джондалар се бе развихрил и задаваше въпроси, на които не очакваше отговор, просто за да се слуша как приказва. От страна на жената нямаше никаква реакция и той си помисли, че знае причината. Изпита увереност, че тя или се упражнява да стане, или е в служба на Майката. Това отговаряше на толкова много въпросителни: целебните и умения, властта и над коня, защо живееше сама и не му приказваше, може би дори на това как го бе открила и докарала в пещерата. Чудеше се къде се намира, но в момента това не бе важно. Имаше късмет, че е оцелял. Бе загрижен обаче от нещо друго, което бе казал Шамуд.
Сега проумяваше, че ако бе обърнал внимание на стария белокос лечител, щеше да разбере, че Тонолан ще умре — но не му ли бе казано и че той следва брат си, защото Тонолан ще го заведе там, където иначе не би отишъл? Защо бе доведен тук?
Айла се опитваше да си припомни някакъв начин да започне да учи думите му и ето че се сети как бе започнал Креб — със звуците за име. Тя се стегна, погледна го право в очите, чукна се в гърдите и каза: „Айла“.
Джондалар се ококори.
— Значи най-накрая реши да говориш? Това твоето име ли беше? — той я посочи. — Кажи го пак.
— Айла.
Имаше странен акцент. Двете срички на думата бяха като отсечени, вътрешните звуци идваха нейде дълбоко от гърлото и, сякаш ги преглъщаше. Беше чувал много езици, но в нито един от тях нямаше такъв род звуци, каквито тя издаваше. Той не можеше да ги произнесе много добре, но се опита да направи каквото бе по силите му: „Ааай-лах“.
Тя едва разпозна името си в звуците, които той направи. На някои хора в Клана също им бе много трудно, но никой не го произнасяше като него. Той свързваше звуците заедно и променяше тона така, че при първата сричка се извисяваше, а при втората падаше. Изобщо не можеше да си спомни да е чувала името си по този начин, и все пак и се струваше вярно. Тя го посочи и се наведе напред в очакване.