Той докосна пръчката в ръката и.
— Дърво — рече.
Насъбраният въздух шумно излезе от гърдите и, тя не знаеше, че е сдържала дъха си.
— Дъ…? — опита.
— Дърво — каза бавно той, подсилвайки движенията на устните си, за да го произнесе ясно.
— Дъъър — каза тя, като се опитваше да имитира движенията на устните му.
— Това беше по-добре, — кимна той.
Сърцето и биеше. Беше ли я разбрал. Тя трескаво се огледа за още нещо, за да не прекъснат. Погледът и се спря на чашата. Вдигна я и му я подаде.
— Опитваш се да ме накараш да те науча да говориш? Тя не разбра, тръсна глава и пак протегна чашата.
— Коя си ти, Айла? Откъде идваш? Как можеш да вършиш всичко, което вършиш, и да не знаеш да говориш? Ти си една загадка, но ако ми се иска да науча за теб, мисля, че ще трябва да те науча да говориш.
Тя седна на рунтавата кожа до него в тревожно очакване, като все още държеше чашата. Боеше се, че при всички тези думи, които казваше, той може да забрави думата, за която го питаше. Още веднъж му подаде чашата.
— Какво искаш — „пия“ или „чаша“? Май няма значение — докосна съда, който тя държеше. — Чаша.
— Шахх — отвърна тя и се усмихна с облекчение. Джондалар продължи да разработва идеята. Пресегна се към мяха с прясна вода, който тя му бе оставила, и наля малко в чашата.
— Вода.
— Ухддах.
— Опитай пак. Вода — окуражи я той.
— Вуу-дах.
Джондалар кимна, вдигна чашата към устните ей и отпи една глътка.
— Пия — рече. — Пия вода.
— Ффия — отвърна тя съвсем ясно, като се изключи, че някакси преглъщаше думата. — Ффия вуудах.
21
— Айла, не мога да стоя повече в тази пещера. Виж само как свети слънцето! Знам, че съм оздравял достатъчно да мога да се поразмърдам, поне да излезна отвън.
Айла не разбра всичко, казано от Джондалар, но знаеше достатъчно, за да разбере оплакването му и да му посъчувства.
— Възли — рече тя и докосна единия шев. — Режа възли. Утре виждам крак.
Той се усмихна, като че ли бе извоювал победа.
— Смяташ да извадиш възлите и утре сутрин ще мога да изляза от пещерата.
Каквито и да бяха езиковите и трудности, Айла не възнамеряваше да обещава повече, отколкото бе намислила.
— Виждам — повтори съчувствено тя. — Айла поглеждам — бореше се да успее да се обясни, въпреки ограничените си способности. Крак не оздравява, Дон-да-лах не навън.
Джондалар пак се усмихна. Знаеше, че е преувеличил смисъла на казаното с надеждата, че тя ще се съгласи с него, но бе почти доволен, загдето тя не се хвана на въдицата и настоя да бъде разбрана. Можеше и да не излезе утре от пещерата, но това означаваше, че в крайна сметка тя по-бързо ще се научи да говори.
Идеята да я научи да говори се бе превърнала в предизвикателство и прогресът и го радваше, макар да не бе равномерен. Беше заинтригуван от начина, по който тя се учеше. Речникът и вече бе изумително голям. Като че ли бе способна да запаметява думите със същата скорост, с която той и ги казваше. Беше прекарал повече от половин следобед да и казва имената на всичко, за което тя или той можеха да се сетят, а щом привършиха, тя му повтори всяка дума заедно с точната и асоциация. Произношението обаче и се отдаваше трудно. Не можеше да произнесе някои думи правилно, колкото и да се стараеше, а се стараеше здравата.
Той обаче харесваше начина и на говорене. Гласът и бе нисък и приятен, а странният и акцент правеше звука му екзотичен. Реши засега да не коригира начина, по който свързваше думите. Правилната постройка на речта щеше да дойде по-късно. Колко труд и костваше ученето стана по-очевидно, когато привършиха думите, означаващи конкретни предмети и действия. Дори и най-простите абстракции създаваха проблеми. Тя искаше отделна дума за всеки нюанс на цветовете и и бе трудно да разбере, че тъмнозеленото на бора и светлозеленото на върбата се описват с общата дума зелено. Когато схванеше някоя абстракция, това изглеждаше като прозрение или като отдавна забравен спомен.
Веднъж той се изказа добре за феноменалната и памет, но за нея изглежда бе трудно да го разбере или да му повярва.
— Не, Дон-да-лах. Айла не добре помня. Айла опитвам, малко момиче Айла искам добра… памет. Недобра. Опитвам, опитвам, цялото време опитвам.
Джондалар поклати глава и си помисли, че би желал паметта му да е тъй добра като нейната или желанието му да учи да е също тъй силно и неуморно. Виждаше как напредва с всеки ден, въпреки че никога не бе доволна. А колкото способността им да общуват нарастваше, толкова повече се увеличаваше загадката около нея. Колкото повече научаваше за нея, на толкова повече въпроси желаеше да получи отговори. За някои неща тя бе невероятно изкусна и осведомена а за други бе напълно наивна и невежа и той никога не бе сигурен какво да очаква. Някои от способностите и — например да пали огън — бяха много по-развити от всичко видяно от него, а други бяха тъй примитивни, че чак не бе за вярване.