Костната и структура, формата на лицето и скулите и изглеждаха чуждестранни в сравнение с тези на жените Зеландонии, но в нея нямаше нищо изключително, освен, че бе изключително хубава. Не е само хубава, реши той, след като добре я огледа. В чертите и имаше нещо, което можеше да се определи като красота по чиито и да е стандарти.
Прическата и — сплетена в правилно разположени плитчици, които висяха отстрани и отзад и се подпъхваха под самите себе си отпред, бе непривична, но той бе виждал далеч по-необичайно вчесани коси. Няколко дълги кичура се бяха измъкнали и бяха затиснати зад ушите и или висяха в безпорядък, а на бузата си имаше петно от въглен. Хрумна му, че тя не го е оставяла за повече от един момент, откакто се е свестил, а вероятно и преди това. Никой не би могъл да се съмнява в грижите и…
Нишката на мисълта му се скъса, когато Айла отвори очи и изпищя от изненада.
Не бе свикнала при събуждането си да вижда нечие лице, особено пък с блестящи сини очи и рунтава руса брада. Седна тъй бързо, че за миг се замая, но скоро възвърна увереността си и стана да разръчка огъня. Беше изгаснал. Пак бе забравила да го огради с камъни. Събра материали да запали нов.
— Ще ми покажеш ли как да паля огън, Айла? — попита Джондалар, щом тя взе камъните. Тази път тя го разбра.
— Не трудно — каза и донесе подпалките и камъните за правене на огън близо до леглото. — Айла показвам — демонстративно удари камъните, сетне насъбра на купчинка рошави влакна от дървесна кора и мъхести прораслеци и му даде кремъка и железния пирит.
Той незабавно разпозна кремъка, а мислеше, че е виждал и камъни като другия, но никога не бе опитвал да използва двата заедно, най-малко пък за палене на огън. Удари ги като нея. Беше съвсем повърхностен удар, но му се стори, че видя малка искра. Удари отново, все още невярващ, че може да извлече огън от камъни, въпреки че бе видял Айла да го прави. От студените камъни изскочи голяма искра. Той се вцепени, а после го обхвана възбуда. След още няколко опита и малко помощ от Айла, запали малък огън току до леглото. Пак погледна двата камъка.
— Кой те научи да палиш огън но този начин?
Тя знаеше какво я пита, но не знаеше как да му обясни.
— Айла — каза.
— Да знам, че ти го запали, но кой ти показа?
— Айла… показвам.
Как би могла да му каже за деня, когато огънят и угасна и брадвичката и се счупи и тя откри огнения камък? Стисна за малко с ръце главата си, опитвайки се да намери начин да обясни, после го погледна и поклати глава. „Айла не говоря добре.“
Той долови усещането и за провал.
— Ще се научиш, Айла. Тогава ще можеш да ми кажеш. Няма да е след дълго, ти си изумителна жена — усмихна се. — Днес нали ще изляза навън?
— Айла виждам… — дръпна настрани завивките и разгледа крака му. На мястото на възелчетата имаше малки струпеи и кракът явно оздравяваше. Време беше да го накара да го натовари и да се опита да прецени увреждането. — Да, Дон-да-лах излиза навън.
На лицето му разцъфна най-широката усмивка, която тя бе виждала. Той се почувства като момче, което след дълга зима се готви за Лятното събиране. „Добре, хайде да вървим, жено!“ Отметна кожите, нетърпелив да стане и да излезе.
Момчешкият му ентусиазъм беше заразителен. Тя му се усмихна, но добави укорна забележка:
— Дон-да-лах яде храна.
Не отне много време да приготви закуска от сготвената предната вечер храна и сутрешен чай. Занесе зърно на Уини и отдели няколко минути да я тимари с лугачката, както и да почеше с нея жребчето. Джондалар я наблюдаваше. Беше я наблюдавал и по-рано, но сега за пръв път забеляза, че тя издава един звук, който удивително прилича на конско цвилене, както и няколко отсечени гърлени срички. За него движенията на ръцете и сигналите не означаваха нищо. Той не ги виждаше, не разбираше, че са съставна част от езика, на който тя говореше на кобилата, но по някакъв необясним начин знаеше, че тя и говори. Освен това имаше също тъй твърдото впечатление, че животното я разбира.
Докато тя се грижеше за кобилата и жребчето и, той се дивеше каква магия е използвала, за да плени животните. Той самият се чувстваше малко нещо пленен, но бе изненадан и възрадван, когато тя му заведе коня и жребчето. Никога по-рано не бе потупвал жив кон, нито пък се бе доближавал толкова много до пухкаво малко жребче и бе леко объркан от пълната липса на страх у тях. Особено жребчето изглеждаше много привлечено от него, след като първите внимателни потупвания преминаха в погалвания и почесвания, които безпогрешно намираха верните места.