Сети се, че не и е казвал името на животното, и посочи кобилата.
— Кон — каза той.
Но Уини си имаше име, име, направено от звуци — също като нейното и неговото. Айла тръсна глава.
— Не — рече тя, — Уини.
За него звукът, който тя издаде, не беше име, а перфектна имитация на конско цвилене. Беше изумен. Не можеше да говори никакви човешки езици, но можеше да говори като кон? Да говори на кон? Изпита страхопочитание. Това беше могъща магия.
Тя погрешно схвана шашардисаното му изражение за липса на разбиране. Опита се да му обясни, като докосна гърдите и каза името си. Сетне го посочи и каза неговото име. Накрая посочи кобилата и отново издаде мекото цвилене.
— Това името на кобилата ли е? Айла, аз не мога да издам такъв шум. Не знам как да говоря на конете.
След второ, по-спокойно обяснение той направи опит, но се получи по-скоро дума, наподобяваща звука. Изглежда това я задоволи и тя отведе двата коня обратно до мястото на кобилата в пещерата.
— Той ме учи на думи, Уини. Смятам да науча всичките му думи, но трябваше да му кажа твоето име. Ще трябва да измислим име за твоето малко конче… Чудя се дали ще му хареса да кръсти бебето ти?
Джондалар бе чувал за някои зеландони, за които разправяха, че притежават способността да примамват животните към ловците. Някои ловци дори можеха добре да имитират звуците на определени животни, което им помагаше да се промъкнат по-близо. Никога обаче не бе чувал за някой, който да може да говори с някое животно или да е успял да го убеди да живее с него. Заради Айла дивата кобила се беше ожребила пред очите му и дори го бе оставила да докосне бебето и. Изведнъж това, което жената бе сторила, го порази. Изпита удивление и малко страх. Коя беше тя? И какъв вид магия притежаваше? Докато вървеше към него с щастлива усмивка на лицето, не му изглеждаше нещо повече от обикновена жена. Просто една обикновена жена, която може да говори с животните, но не и с хората.
— Дон-да-лах излиза?
Бе почти забравил. Лицето му светна от желание и, преди тя да стигне до него, се опита да стане. Ентусиазмът му повехна. Беше отслабнал и от движението го заболя. Усети замайване и гадене, но сетне му мина. Айла видя как нетърпеливата усмивка се смени с гримаса на болка и после с внезапна бледнина.
— Може би ще имам нужда от малко помощ — рече той. Усмивката му бе напрегната, но откровена.
— Айла помагам — каза тя, подложи рамото си за опора и протегна ръка за подкрепа. Отначало той не искаше да се обляга много на нея, но като видя, че тя се държи, силна е и знае как да го дръпне нагоре, прие помощта и.
Когато накрая застана на здравия си крак, прегърнал единия колец от стойката за сушене и Айла го погледна, челюстта и увисна и очите и се ококориха. Главата и едва стигаше до брадичката му. Знаеше, че тялото му е по-дълго, отколкото на мъжете от Клана, но не беше проектирала дължината му във височина и не беше преценила как ще изглежда изправен. Никога не бе виждала толкова висок човек.
Откакто беше дете, не можеше да си спомни да е гледала някого от долу нагоре. Още преди да стане жена, беше по-висока от всички в Клана, включително и мъжете. Винаги бе била голяма и грозна — прекалено висока, прекалено бледа, прекалено плосколика. Никой мъж не би я взел, даже и след като могъщият и тотем бе победен и всички биха желали да мислят, че техният тотем е сразил нейния Пещерен лъв и я е направил бременна, даже и когато вече знаеха, че ако не бъде свързана, преди да роди, детето и ще бъде кутсузлия. Не смятаха да го оставят да живее. И Дърк наистина беше кутсузлия. Казаха, че бил деформиран, но във всеки случай тогава Брун го прие. Синът и бе победил лошия си късмет. Щеше да преодолее и лошия късмет да няма майка. И щеше да стане висок, знаеше това, още преди да си тръгне, но не тъй висок, като Джондалар.
Този мъж я караше да се чувства определено малка. Първото и впечатление от него бе, че е млад, а млад предполагаше малък. Пък и беше изглеждал по-млад. Погледна го от новата перспектива и забеляза, че брадата му е пораснала. Не знаеше, защо когато за пръв път го бе видяла, нямаше брада, но сега гледката на твърдите златисти косми, които бяха избуяли от брадичката му, я накара да осъзнае, че не е момче. Беше мъж — висок, мощен, напълно узрял мъж.
Учудената и физиономия го накара да се усмихне, макар че не знаеше причината. Тя също се бе оказала по-висока, отколкото си бе мислил. Начинът, по който се движеше и се държеше, създаваше впечатление за човек с много по-дребно телосложение. Всъщност тя бе съвсем висока, а той харесваше високи жени. Обикновено точно те му хващаха окото, макар тази да би могла да хване чието и да е око, помисли си той.