— Щом стигнахме дотук, хайде да излезем — рече.
Айла физически усети близостта и голотата му.
— Дон-да-лах има нужда… облекло — каза, като използва неговата дума за наметалото си, макар да имаше предвид, мъжка дреха, — нужда покрива… — посочи гениталиите му. Той не и беше казал тази дума. После поради някаква, необяснима причина се изчерви.
Това не бе скромност. Бе виждала много мъже, а също и жени, необлечени. Това не бе повод за безпокойство. Мислеше си, че той има нужда от защита — не от стихиите, а от враждебните духове. Макар жените да не се включваха в техните ритуали, знаеше, че мъжете от Клана не обичат да, оставят гениталиите си открити, когато излизат. Не знаеше защо тази мисъл я кара да се чувства объркана, нито пък защо лицето и гори, нито защо изглежда точно тя и докара онези, дърпащи, стягащи, пулсиращи усещания.
Джондалар се погледна. Той също имаше суеверия за гениталиите си, но те не включваха покриването им за защита, от лоши духове. Ако някои злонамерени врагове бяха накарали една зеландони да призове злина върху него или ако някоя, жена просто си имаше причина и го прокълнеше, за да се предпази, щяха да са му нужни далеч повече неща от една дреха.
Той обаче бе научил, че макар един чужденец да можеше да направи социален гаф и да му бъде простено, все пак бе разумно при пътуване да се обръща внимание и на най-дребните намеци, за да засяга другите колкото се може по-рядко. Бе видял както къде сочеше, така и изчервяването и. Той го прие като указание, че тя мисли, че не бива да излиза навън, без да прикрие гениталиите си. Пък и при всички случаи седенето на голо върху голата скала можеше да стане доста неудобно, а той не бе способен много да се мести.
Сетне си помисли как е застанал на един крак, вкопчен в кола, толкова нетърпелив да излезе навън, че дори не е забелязал, че е съвършено гол. Внезапно проумя комизма на положението и избухна в сърдечен смях.
Джондалар нямаше как да научи какъв е ефектът от неговия смях върху Айла. За него той бе естествен като дишането. Айла бе израсла сред хора, които не се смееха и които наблюдаваха смеха и с такава подозрителност, че тя се бе научила да го ограничава, за да се пригоди по-лесно към тях. Това бе част от цената, платена за оцеляването и. Едва когато се роди синът и, тя отново откри радостта от смеха. Това бе едно от качествата, придобито поради нейната половина от наследството му. Знаеше, че другите ще посрещнат с неодобрение, ако тя го окуражава, но останеха ли сами, не можеше да устои да го погъделичка на игра, а той да и отговори с доволни хихикания.
За нея смехът значеше повече от обикновена спонтанна реакция. Той представляваше уникалната връзка със сина и, тази част от нея, която можеше да види у него и беше израз на собствената и идентичност. Смехът, предизвикан от така обичаното пещерно лъвче, бе усилил това значение и тя не би се отказала от него. Това не само би означавало да се откаже от спомена за сина си, но и от развиващото се усещане за самата себе си.
Но тя не бе мислила, че друг някой може да се смее. Като се изключат нейният собствен и смехът на Дърк, тя не можеше да си спомни по-рано да е чувала друг да се смее: Специфичната особеност на Джондаларовия смях — сърдечната, тържествуваща свобода, предизвикваше за отговор. Докато се смееше над себе си, в гласа му имаше такова невъзпирано от нищо удоволствие, че от мига, в който го чу, той и хареса. За разлика от неодобрението на възрастните мъже от Клана, смехът на Джондалар даряваше одобрение дори със самия си звук. Да се смееш бе не само нормално, но и желателно. Беше невъзможно да устоиш.
И Айла не устоя. Първоначалният шок от изненадата се превърна в усмивка, а после и в смях. Тя не знаеше какво толкова смешно има, смееше се просто защото се смееше Джондалар.
— Дон-да-лах — каза Айла когато моментът отмина. — Каква е дума… ха-ха-ха-ха-?
— Смея се? Смях?
— Коя е правилна дума?
— И двете са правилни. Когато го правя, казвам: „аз се смея“. Когато говоря за него, казвам: „смях“, обясни той.
Айла се позамисли. В това, което той казваше, се съдържаше не само начинът да се използва думата. В говоренето имаше повече, отколкото само думи. Тя вече знаеше много думи, но отново и отново се объркваше, когато се опиташе да изрази мислите си. Имаше някакъв начин, по който те се съчетаваха, и значение, което тя не можеше напълно да схване. Макар че разбираше повечето неща, изречени от Джондалар, думите и даваха само намек за значението им. Тя схващаше също толкова от способността си да възприема и разчита неговия несъзнателен език на тялото. Тя обаче усещаше липсата на точност и дълбочина в разговора им. Още по-лошо бе чувството, че би знаела, стига само да можеше да си припомни, и непоносимото напрежение като болезнен твърд възел, готов да се пръсне на парчета, което изпитваше, когато се доближеше до припомнянето.