— Кажи ми правилно… „Дон-да-лах“.
— Ти съвсем добре произнасяш името ми.
— Не. Айла казвам грешно — тя яростно тръсна глава. — Кажи ми правилно.
— Джондалар. Джон-да-лар.
— Шшшон…
— Джь — показа и той, артикулирайки внимателно. — Джондалар.
— Ж… дж… — боричкаше се тя с непознатия звук. — Джон-да-ларрр — завърши с едно търкалящо се р.
— Добре! Това беше много добре! — каза той.
Айла се усмихна при успеха си, сетне усмивката и се смени с хитровато ухилване. Джон-да-ларр от Зел-ан-до-ний — той бе произнасял името на своите хора по-често от собственото си име и тя скрито се бе упражнявала.
— Точно така! — рече наистина изненаданият Джондалар. Не го бе казала съвсем правилно, но само едни Зеландонии би могъл да усети разликата. Одобрението му възнагради усилията и и Айла разцъфна в красива усмивка на успех.
— Какво значи Зеландонии?
— Означава моите хора. Децата на Майката, които живеят на югозапад. Дони означава Великата земя майка. Мисля, че най-лесният начин да се обясни е Децата на Майката. Само че всички хора наричат себе си Деца на Майката на своите езици. Означава просто хора.
Те стояха един срещу друг, облегнати на противоположните стволове на една групичка брези, чиито стъбла бяха израснали като няколко здрави ствола от едно дърво с общ корен. Макар да използваше тояга за подпиране и все още явно куцаше, Джондалар бе доволен, че може да стои насред зелената ливада в долината. От първите си колебливи стъпки той се бе старал да напредва всеки ден. Първото му слизане надолу по стръмната пътека бе цяло изпитание, а също и триумф. Оказа се, че изкачването е по-лесно от слизането.
Той още не знаеше как го е занесла в пещерата без чужда помощ. Ако пък и бяха помогнали други хора, къде бяха сега? Отдавна искаше да и зададе този въпрос, но в началото тя не би го разбрала, а после все му се струваше неподходящо да го издрънка просто, за да задоволи любопитството си. Изчакваше подходящ момент и сега май времето бе дошло.
— Кои са твоите хора, Айла? Къде са?
Усмивката изчезна от лицето и. Той почти съжали, че е попитал. След дълго мълчание започна да си мисли, че не го е разбрала.
— Няма хора. Айла няма хора — отвърна твърдо тя, оттласна се от дървото и излезе от сянката му. Джондалар сграбчи тоягата си и закуцука след нея.
— Но ти трябва да имаш свои хора. Родена си от майка. Кой се е грижил за теб? Кой те научи да лекуваш? Къде са сега твоите хора, Айла? Защо си сама?
Айла вървеше бавно напред и гледаше в земята. Не се опитваше да се измъкне от отговора, тя трябваше да му отговори. Никоя жена в Клана не можеше да откаже да отговори на пряк въпрос, зададен и от мъж. Всъщност всички членове на Клана — и мъжете, и жените — отговаряха на преките въпроси. Просто жените не задаваха на мъжете лични въпроси, а и мъжете рядко се питаха един друг. Питани обикновено бяха жените. Въпросите на Джондалар възбудиха много спомени, но тя не знаеше отговорите на някои от тях, нито пък знаеше как да отговори на другите.
— Ако не искаш да ми кажеш…
— Не — тя го погледна и тръсна глава. — Айла казвам — в очите и се появи тревога: — Не знам думи.
Джондалар пак се зачуди дали е трябвало да пита, но любопитството го глождеше, а и тя изглежда желаеше това. Спряха до голямото нащърбено парче скала, което бе откъртило част от стената, преди да се укроти в полето. Джондалар седна на единия край, където скалата бе разцепена, за да се образува място за сядане на подходяща височина с полягаща назад облегалка.
— Как се наричат твоите хора? — попита.
Айла помисли малко.
— Хората. Мъж… жена… бебе — Тя пак завъртя глава, защото не знаеше как да обясни. — Клана — и в същия миг направи жеста, който изразяваше концепцията.
— Като семейство? Едно семейство е от мъж, жена и нейните деца, което живее край общо огнище… обикновено.
Тя кимна.
— Семейство… повече.
— Малка група? Няколко семейства, които живеят заедно, са Пещера — каза той, — даже и да не разполагат с пещера.
— Да — рече тя, — Клан малък. И още. Клана значи всички хора.
Той не бе чул добре първия път, когато тя бе казала думата, и не бе схванал сигнала, който бе направила с ръка.
Думата беше тромава, гърлена и в нея се проявяваше онази тенденция, която той си обясняваше като поглъщане на вътрешността и. Не би си помислил, че това е дума. Тя не бе произнасяла други думи, освен научените от него, и той бе заинтересуван.