— Глаан? — опита се да я повтори. Не бе съвсем правилно, но приличаше.
— Айла не казвам Джондалар думи правилно, Джондалар не казва Айла думи правилно. Джондалар казва красиво.
— Аз не знаех, че знаеш някакви думи, Айла. Никога не съм те чувал да говориш на твоя език.
— Не знам много думи. Клана не говори думи. Джондалар не схвана.
— С какво говорят, ако не с думи?
— Те говори… ръце — рече тя, знаейки, че това не е точно тъй.
Бе забелязала, че като се опитва да изрази мислите си, без да иска, жестикулира. Щом видя озадаченото изражение на Джондалар, хвана ръцете му и започна да ги движи със съответните движения, докато повтаряше казаното.
— Кланът не говори много думи. Кланът говори… ръце.
Когато започна да схваща, бръчките на челото му се разгладиха.
— Да не ми казваш, че твоите хора говорят с ръцете си?! Покажи ми. Кажи нещо на твоя език.
Айла помисли за миг и започна:
— Искам да ти кажа толкова много неща, но трябва да се науча да ги кажа на твоя език. Това е единственият начин, който сега ми е останал. Как мога да ти кажа кои са моите хора? Аз вече не съм жена от Клана. Как мога да ти обясня, че съм мъртва? Аз нямам хора. За Клана аз съм на другия свят — като мъжа, който пътуваше с теб. Предполагам, че ти е бил брат.
Бих искала да ти кажа, че правих знаци над гроба му, за да му помогна да намери пътя си, така че мъката в сърцето ти да бъде облекчена. Бих искала да ти кажа, че аз също тъгувах за него, въпреки че не го познавах.
Не познавам хората, от които съм била, родена. Трябва да съм имала майка и семейство, които са изглеждали като мен… и теб. Само че ги зная единствено като Другите. Иза е единствената майка, която помня. Тя ме научи на лечебна магия и ме направи лечителка, но сега е мъртва. А също и Креб.
Джондалар, ужасно искам да ти разкажа за Иза, за Креб, за Дърк… — тя спря и дълбоко си пое въздух. — Синът ми също си отиде от мен, но той живее. Това поне имам. А сега Пещерният лъв докара теб. Боях се, че мъжете от Другите ще приличат на Брод, но ти си по-скоро като Креб — внимателен и търпелив. Искам да си мисля, че ти ще бъдеш мой стопанин. Когато дойде, си мислех, че това е причината да бъдеш доведен тук. Мисля, че съм искала да го вярвам, защото бях толкова самотна и така се нуждаех от компания, а ти беше първият мъж от Другите, който съм виждала… и за когато си спомням. Тогава не би имало значение какъв си бил. Исках те за стопанин, просто да имам стопанин.
Сега не е същото. С всеки ден, който си тук, чувствата ми към теб се засилват. Зная, че Другите не са много далеч и че трябва да има и други мъже, които биха могли да ме вземат. Но аз не искам никого другиго и се боя, че ти няма да поискаш да останеш тук с мен, щом се оправиш. Боя се, че ще загубя и теб. Така ми се иска да можех да ти кажа, че съм тъй… тъй… благодарна, че си тук, че понякога просто не мога да издържам, — тя спря, защото не можеше да продължи, но някак си усещаше, че не е свършила.
Мислите и не бяха съвсем неразбираеми за мъжа, който я наблюдаваше. Движенията и — не само на ръцете, но на цялото тяло, очите, мимиката — бяха тъй изразителни, че той дълбоко се затрогна. Тя му напомняше мълчалив танцьор, като се изключат грубите звуци, които, колкото и да е странно, добре прилягаха на грациозните движения. Той схващаше само с емоциите си и не можеше напълно да повярва това, което чувстваше, че му е разказала, но когато тя спря, знаеше, че е разказвала. Знаеше също, че нейният език от движения и жестове не е, както бе предполагал, просто прибавка към използваните от самия него жестове за подчертаване на думите. По-скоро му се струваше, че звуците, които тя издаваше, подчертаваха движенията и.
Когато свърши, тя постоя замислена известно време, сетне грациозно падна на земята в краката му и склони глава. Той зачака, но когато тя не помръдна, започна да се чувства неловко. Изглежда тя го чакаше и това го накара да почувства, че му изразява почитта си. Спрямо Великата земя майка подобно почтително отношение си беше съвсем на място, но се знаеше, че Тя е ревнива и не се отнася благосклонно към онези Свои чеда, които приемат благоговението, полагащо се на Нея. Накрая той посегна надолу и докосна ръката и.
— Стани, Айла. Какво правиш?
Докосването по ръката не бе съвсем като потупването по рамото, но тя си помисли, че той едва ли ще стигне по-близо до сигнала на Клана за говорене. Тя погледна изотдолу седналия мъж.
— Клана жена седи, иска говори. Айла искам говоря Джондалар.
— Няма защо да седиш на земята, за да говориш с мен — той се протегна напред и се опита да я вдигне. — Ако искаш да говориш, просто говори.