Айла се усмихна, доволна от засилващото се привличане между мъжа и жребчето на Уини. Спомни си за една по-стара своя идея и спонтанно я спомена.
— Джондалар дава име жребче?
— Да наименовам жребчето? Искаш да му дам име? — не бе много сигурен, но бе доволен. — Не знам, Айла. Никога не съм мислил да давам име на нещо, още повече пък на кон. Как ще дадеш име на кон?
Айла разбираше объркването му, И тя не бе възприела идеята моментално. Имената бяха натоварени със значение, те означаваха признаване. Признаването на Уини като уникален индивид извън концепцията за кон бе имало определени последици. Тя вече не бе просто едно животно от бродещите из степите стада. Тя се асоциираше с хората, черпеше своята сигурност и се доверяваше на един човек. Сред своите роднини тя бе уникална. Имаше собствено име.
Но това възлагаше на жената определени задължения. Удобството и благополучието на животното изискваха значителни усилия и грижи. Конят никога не изчезваше напълно от мислите и, животът му и животът на Айла се бяха преплели неразривно.
Айла трябваше да признае връзката, особено след завръщането на Уини. Макар да не бе планиран или пресметнат, в нейното желание Джондалар да кръсти жребчето имаше елемент от това признаване. Тя искаше той да остане с нея. Ако се привържеше към младото конче, може би щеше да се появи допълнителна причина да остане там, където то трябваше да стои — поне за известно време — в долината, заедно с Уини и с нея.
Нямаше нужда обаче да се пришпорва мъжът. Засега той никъде нямаше да иде, поне докато кракът му оздравее.
Айла се стресна и се събуди. Пещерата бе тъмна. Тя лежеше по гръб, взираше се в плътната чернилка и се опитваше пак да заспи. Накрая тихо се измъкна от леглото — беше изкопала плитка канавка в пръстения под на пещерата, до леглото, което сега използваше Джондалар — и опипом стигна до входа на пещерата. Докато минаваше край нея, чу как Уини изсумтя в знак, че е разбрала за присъствието и.
Пак оставих огъня да загасне, помисли тя, като вървеше покрай стената към края на площадката. Джондалар не познава пещерата тъй добре като мен. Ако му се наложи да стане посред нощ, ще му трябва повече светлина.
Щом свърши, застана за малко отвън. Полумесецът, спуснал се на запад, бе близо до ръба на стената на отсрещната страна на клисурата и скоро щеше да изчезне зад нея. Бе по-близо до разсъмване, отколкото до среднощ. Отдолу цареше мрак, с изключение на сребристото трепкане на отразената в шепнещия поток звездна светлина.
Нощното небе направи едва доловимия преход от черно към тъмносиньо, който тя усети на подсъзнателно ниво. Без да знае защо, Айла реши да не се връща в леглото. Гледа как луната потъмнява, преди да я погълне черният ръб на отсрещната стена. Когато последният светъл лъч угасна, усети зловеща трънка.
Постепенно небето просветля и звездите избледняха в светлата синева. Хоризонтът в далечния край на долината беше пурпурен. Тя загледа как ясно очертаната дъга на кървавочервеното слънце започна да набъбва, от края на земята и хвърли пламтящ лъч в долината.
— Сигурно на изток гори прериен огън — рече Джондалар. Айла се извърна. Мъжът бе окъпан в сивосинкавата светлина на яростното светило, която бе придала на очите му лавандулов оттенък, какъвто никога не можеше да се види на светлината на огъня.
— Да, голям огън, много дим. Аз не знам ти ставаш.
— Будувах малко, като се надявах, че ще се върнеш. Като не се върна, помислих, че и аз бих могъл да стана. Огънят е угаснал.
— Аз знам. Аз невнимателна. Не правя добре да гори през цяла нощ.
— Насип, не си направила насип, така че да не угасне.
— Насип — повтори тя. — Аз отивам почвам.
Той я последва обратно в пещерата, като се приведе на влизане. Беше по-скоро от неприятно усещане, отколкото по необходимост. Отворът на пещерата бе достатъчно висок за него, макар и с малко. Айла извади железния пирит и кремъка и натрупа прахан и подпалки.
— Не казваше ли, че си намерила този огнен камък на брега? Има ли още?
— Да. Не много. Вода идва, взима.
— Наводнение? Потокът е придошъл и е отнесъл някои от огнените камъни? Може би трябва да слезем и да съберем колкото намерим.
Айла разсеяно кимна. Имаше други планове за този ден, но се нуждаеше от Джондаларовата помощ, а не знаеше как да я получи. Месото и свършваше, а тя не бе сигурна дали той няма да възразява, ако отиде на лов. От време на време бе излизала с пришката и той не бе питал откъде се вземат пустинните гризачи, зайците и гигантските хамстери. Но дори мъжете от Клана и позволяваха да убива дребни животни с прашката си. Само че тя трябваше да убие нещо по-голямо, а това означаваше да излезе с Уини и да изкопае яма-капан.