— Чувал съм такива приказки! — рече Ладуни, все още опитвайки се да се успокои. — Не им вярвай!
— Водачът на глутницата, на която попаднахме, беше умен и те ходеха на краката си също като нас.
— Мечките понякога също ходят на задните си крака. Плоскоглавците са животни! Умни животни, но животни — Ладуни се опитваше да се овладее, защото съзнаваше, че цялата група се чувства неудобно. — Ако не ги закачаш, обикновено са безобидни — продължи. — Не мисля, че е заради женските. Съмнявам се, че те разбират колко е обидно за Майката. Цялата работа е в дразненето и побоищата. Ако раздразниш достатъчно животните, ще нападнат.
— Мисля, че бандата на Чароли ни е създала някои проблеми — рече Тонолан. — Искахме да пресечем на десния бряг, за да не се грижим по-нататък да я пресичаме по-късно, когато тя вече е Великата река майка.
Ладуни се усмихна. Щом темата се смени, гневът му се изпари тъй бързо, както беше дошъл.
— Великата река майка има притоци, които са големи реки, Тонолан. Ако възнамеряваш да я следваш чак до края, ще трябва да се научиш да пресичаш реки. Нека ви предложа нещо. Дръжте този бряг, докато не отминете големия водовъртеж. Когато минава през равна местност, тя се разделя на канали, а малките канали са по-лесни за пресичане от една голяма река. Пък и тогава ще бъде по-топло. Ако искате да посетите сармунаите, щом пресечете, тръгнете на север.
— Колко е до водовъртежа? — попита Джондалар.
— Ще ти надраскам една карта — каза Ладуни и извади кремъчния си нож. — Ланалия, дай ми това парче кора. Може би някои от другите после ще могат да прибавят някои ориентири. Като се вземат предвид пресичанията на реките и ловуването по пътя, до лятото ще успеете да стигнете до мястото, където реката тръгва на юг.
— Лятото — замисли се Джондалар. — Толкова съм уморен от лед и сняг, че трудно мога да дочакам до лятото. Бих могъл да използвам малко топлинка.
Той забеляза, че кракът на Ланалия отново е до неговия и сложи ръката си на бедрото и.
3
Докато Айла внимателно се спускаше по стръмния скалист склон на клисурата, първите звезди пронизаха вечерното небе. Щом слезе под ръба, вятърът рязко стихна и тя спря за малко, за да се наслади на липсата му. Но хълмът спираше и оскъдната светлина. Когато стигна долу, гъстият храсталак оттатък малката река се виждаше като объркана сянка на фона на подвижното отражение на безбройните светещи точки над него.
Отпи дълбока освежителна глътка от реката и пипнешком тръгна в още по-голямата чернилка близо до стената. Не си даде труд да разпъва навеса, просто разстла кожата и се уви в нея, чувствайки се в по-голяма безопасност с каменната стена зад гърба си, отколкото когато беше под навеса в откритата равнина. Преди да заспи, загледа как пълната луна показва лице над ръба на клисурата.
Събуди се с писък!
Скочи мълниеносно на крака, овладяна от абсолютния ужас, който биеше в слепоочията и и раздумкваше сърцето и, и се вторачи в неясните сенки на черната празнота пред себе си. Подскочи от резкия трясък и блясъка, който я заслепи. С трепет видя как един висок бор, ударен от обгарящата светкавица, се разцепи и бавно, все още крепейки се към разбитата си половина, падна на земята. Сцената беше сюрреалистична — горящото дърво осветяваше собствената си смърт и хвърляше гротескни сенки върху скалата зад него.
Огънят запращя и засъска, угасен от дъжда. Айла се притисна по-плътно към скалата, без да усеща нито горещите си сълзи, нито студените капки, които пръскаха лицето и. Първата далечна гръмотевица, подобна на грохота на земетресение, бе пробудила заровения в пепелта на паметта и повтарящ се сън: един кошмар, който след събуждане никога не можеше да си припомни напълно и който винаги я оставяше с гадното чувство на безпокойство и съкрушителна печал. Друга ярка светкавица, последвана от гръмък тътен, моментално изпълни черната празнота с призрачна светлина, разкри за миг стръмните стени на клисурата и нащърбеният ствол на дървото се скърши като клонка под мощния пръст на небесната светлина.
Треперейки колкото от страх, толкова и от влажния, пронизващ студ, тя сграбчи амулета в желанието си да докосне нещо, което би и обещало закрила. Реакцията и само частично се дължеше на гърма и светкавицата. Айла не обичаше гръмотевичните бури, но бе свикнала с тях. Често пъти те рушаха по-малко, отколкото помагаха. Тя още усещаше емоционалните последици от земетръсния си кошмар. Земетресенията бяха зло, което никога не пропускаше да донесе унищожителни загуби и съкрушаващи промени в живота и. От нищо друго не се боеше толкова.