Щом Айла извади кошовете, шейната-носилка и сбруята, Джондалар се заинтригува, тъй като не разбра предназначението на сложното оборудване.
— Уини носи месо до пещера — обясни тя и му показа шейната, докато затягаше ремъците на кобилата. — Уини носи теб до пещера — добави.
— Значи така съм попаднал тук! Отдавна се чудех. Не мислех, че сама си ме докарала тук. Мислех си, че вероятно някои други хора са ме намерили и са ме оставили тук с теб.
— Не… други хора. Аз намирам… теб… друг мъж. Лицето на Джондалар се удължи и пребледня. Споменаването на Тонолан бе неочаквано и го обзе болка от загубата.
— Трябваше ли да го оставиш там? Не можа ли да донесеш и него? — нахвърли се той върху нея.
— Мъж мъртъв, Джондалар. Ти ранен. Много ранен — каза тя, чувствайки, как у нея се насъбира чувство за безизходица. Искаше да му каже, че е погребала мъжа, че е тъгувала за него, но не можеше да му го съобщи. Можеше да споделя информация, но не можеше да развива идеи. Искаше да му говори за някои мисли, за които не бе сигурна дори дали може да се изразят с думи, но усещаше, че се задушава. Него ден той бе излял мъката си пред нея, а сега тя дори не можеше да сподели тъгата му. Жадуваше за свободата, с която той боравеше с думите, за способността му спонтанно да ги подрежда правилно, за лекотата, с която се изразяваше. Тук някъде имаше неясна бариера, която тя не можеше да премине, усещаше, че нещо не и достига, беше на границата на успеха, но той и се изплъзваше. Интуицията и казваше, че би трябвало да знае, че знанието е заключено вътре в нея, стига само да може да намери ключа.
— Съжалявам, Айла. Не трябваше да ги викам тика, но Тонолан ми беше брат… — думата се превърна едва ли не в проплакване.
— Брат: Ти и друг мъж… има обща майка?
— Да, от една майка сме.
Тя кимна и се обърна към коня, като съжаляваше, че не може да му каже, че разбира близостта на израсналите заедно малки и специалната връзка, която съществува между двама мъже, родени от една и съща майка. Креб и Брун бяха братя.
Привърши с подреждането на товарните кошове и взе копията да ги занесе отвън и да ги натовари, щом излезнат през ниския отвор на пещерата. Докато я гледаше да прави последните приготовления, Джондалар започна да разбира, че за жената конят е нещо повече от необичаен компаньон. Животното и даваше определено предимство. Той не бе осъзнавал колко полезно може да се окаже. Но бе изненадан от друга поредица противоречия, които съзря: тя използваше кон, за да и помага при лова и да пренася месото — нововъведение, за което досега не бе чувал, а използваше по-примитивни от всички видени от него копия.
Беше ловувал с много хора и всяка група имаше свой собствен вариант на ловно копие, но никое не се различаваше толкова, колкото нейното. Все пак в него имаше нещо познато. Върхът му бе остър и заздравен на огън и дръжката бе права и гладка, макар че бе тъй тромава. Нямаше съмнение, че това копие не е предназначено за хвърляне. То бе по-голямо от онова, с което той бе ходил на лов за носорози. Как ловуваше с него? Как би могла да се доближи достатъчно, за да го забие? Когато се върне, ще трябва да я попита. Сега ще отнеме твърде много време. Тя напредваше в езика, но все още и бе трудно да говори.
Преди Айла и Уини да тръгнат, отведе кончето в пещерата. Той го чеса, потупва и му приказва, докато вече бе сигурен, че Айла и майка му са надалеч. Изглеждаше му странно да стои в пещерата и да знае, че жената ще отсъства през по-голямата част от деня. Подпря се на тоягата и се надигна, а сетне се поддаде на любопитството си, намери една лампа и я запали. Като остави тоягата — в пещерата тя не му бе потребна — той взе издълбаната каменна лампа и тръгна покрай стените на пещерата да види колко е голяма и докъде отива. Размерите и не го изненадаха — беше голяма горе-долу толкова, колкото си бе представял, и, като се изключи малката ниша, нямаше странични коридори. Но нишата го изненада с множеството следи, че наскоро е била обитавана от пещерен лъв, включително един голям отпечатък от лапа!
След като огледа останалата част от пещерата, той се убеди, че Айла е живяла тук от години. Вероятно грешеше за лъвската диря, но когато се върна и изследва нишата още по-внимателно, се увери, че в този ъгъл известно време през миналата година е живял пещерен лъв.
Нова загадка! Дали някога ще намери отговор на всички тези объркващи въпроси?
Взе една от кошниците на Айла — доколкото можеше да съди, неизползвана — и реши да потърси огнени камъни по брега. Можеше и да се опита да бъде полезен. Докато жребчето припкаше напред, Джондалар успя да слезе по стръмната пътека с помощта на тоягата и сетне я подпря на стената близо до купчината кости. Щеше да бъде много щастлив, когато вече нямаше да му се налага да я използва.