— Видяла си ножозъб тигър! Не знаех, че наистина съществуват! Един старец обичаше да разправя на хлапетата на Летните събирания, че е видял един, когато бил млад, но не всички му вярваха. Наистина ли го видя? — искаше му се да беше отишъл с нея.
Тя кимна и потрепери, обхвана с ръце раменете си и затвори очи.
— Прави Уини уплашена. Промъква се. Прашка кара отива си. Уини, аз бягам.
От накъсания и разказ за случката очите на Джондалар се ококориха.
— Ти си прогонила ножозъб тигър с прашката си? Добра Майко, Айла!
— Много месо. Тигър… няма нужда Уини. Прашка кара отива си.
Искаше да каже още нещо, да опише случката, да изрази страха си да го сподели с него, но нямаше изразни средства. Беше твърде уморена да демонстрира движенията и после да се опита да измисли как да нагоди думи към тях.
Нищо чудно, че е изтощена, помисли Джондалар. Може би не трябваше да и предлагам да проверява в пожара, но пък докара два елена. Във всеки случай се иска смелост, за да гледаш отблизо ножозъб тигър. Бива си я тая жена.
Айла погледна ръцете си и пак тръгна надолу към брега. Взе факлата, която Джондалар бе оставил забучена в земята, занесе я до потока и я вдигна да огледа наоколо. Наскуба щир, натроши листата и стъблата в дланта си, навлажни ги и добави малко пясък. После зажули ръцете си, почисти мръсотията от пътуването от лицето си и се върна горе.
Джондалар бе започнал да подгрява камъните за готвене и тя му бе благодарна. Чаша топъл чай, точно-това и трябваше. Беше оставила храна за него и се надяваше, че той няма да очаква да му сготви. Не можеше сега да се безпокои и за готвенето. Имаше да одере два елена и да ги нареже на парчета за сушене.
Тъй като искаше и кожите, бе търсила животни, които да не са обгорели. Когато се хвана на работа, си спомни, че беше планирала да направи няколко остри нови ножа. Ножовете се затъпяваха при работа, от режещото острие се отчупваха миниатюрни люспици. Обикновено се оказваше по-лесно да се направят нови ножове, а старите да се пригодят за друга работа, например за остъргване.
Тъпият нож преля чашата. Тя заблъска по козината, докато от умора и безсилие сълзите напълниха очите и и рукнаха по бузите и.
— Айла, какво не е наред? — попита Джондалар.
Тя само заблъска по-яростно по елена. Не можеше да обясни. Той взе тъпия нож от ръката и и я вдигна на крака.
— Ти си уморена. Защо не легнеш да починеш за малко?
Тя тръсна глава, макар ужасно да и се искаше, и каза:
— Одирам елен, суша месо. Не чакам, хиена идва. Той не си даде труд да и предложи да вкарат елена в пещерата, тя не разсъждаваше ясно.
— Аз ще го пазя — каза. — Ти имаш нужда от малко Почивка. Влез и си легни, Айла.
Заля я вълна от благодарност. Той щеше да пази! Не бе и помислила да го помоли, не бе свикнала да има някой друг, който да и помага. Запрепъва се към пещерата, тресейки се от облекчение, и падна върху кожите си. Искаше да каже на Джондалар колко му е благодарна и почувства, че сълзите отново ще бликнат, защото знаеше, че опитът и не би имал успех. Тя не можеше да говори!
Айла вървеше в мъглата и викаше за помощ. Една висока жена, обгърната в мъгла и с неразличимо лице, протегна ръцете си.
— Казах, че ще бъда внимателна, Мамо, но ти къде отиде? — мърмореше Айла. — Защо не дойде, като те виках? Аз виках и виках, но ти все не идваше. Къде беше? Мамо? Мамо! Не си отивай пак! Остани тук! Мамо, почакай! Не ме оставяй!
Образът на високата жена избледня и мъглата изчезна. На мястото и стоеше друга жена, набита и ниска. Силните и мускулести крака бяха леко изкривени навън, но тя вървеше изправена. Носът и бе голям и орлов със силно изпъкнала кост, а издадената напред челюст нямаше брадичка. Челото и беше ниско и скосено назад, но главата и беше много голяма, а вратът — къс и дебел. Тежките надочни дъги засенчваха големите, изпълнени с любов и тъга интелигентни очи.
Тя я повика с ръка.
— Иза! — викна и Айла. — Иза, помогни ми! Моля те, помогни ми!
Иза обаче само я погледна озадачено.
— Иза, не ме ли чуваш? Защо не можеш да ме разбереш?
— Никой няма да те разбере, ако не говориш правилно — каза един друг глас. Тя видя един мъж, който си помагаше с тояга при ходене. Беше стар и куц. Едната му ръка бе ампутирана до лакътя. Лявата страна на лицето му бе ужасяващо обезобразена и лявото око го нямаше, но в нормалното му дясно око имаше сила, мъдрост и съчувствие. — Трябва да се научиш да говориш, Айла — рече Креб с едноръките си жестове, но тя можеше да го чуе. Той говореше с Джондаларовия глас.