— Как мога аз да говоря? Аз не мога да си спомня! Помогни ми, Креб!
— Твоят тотем е Пещерният лъв, Айла — каза старият Мог-ър.
Като кафява светкавица една огромна котка скочи към зубрите и събори на земята една, огромна червеникавокафява дива крава, която мучеше от ужас. Айла ахна и ножозъбият тигър и се озъби, а от муцуната и зъбите му капеше кръв. Той тръгна към нея, дългите му остри кучешки зъби станаха по-дълги и по-остри. Тя беше в малка пещеричка и се опитваше да се втисне в твърдата скала зад гърба си. Изрева пещерен лъв.
— Не! Не! — викна тя.
Една гигантска лапа с извадени нокти се пресегна и остави на лявото и бедро четири успоредни разреза.
— Не! Не! — извика тя. — Не мога! Не мога! — мъглата се завихри около нея. — Не мога да си спомня!
Високата жена протегна ръце.
— Аз ще ти помогна…
Мъглата се разсея за миг и Айла видя едно лице, наподобяващо нейното. Прилоша и и се разтрепери, а от една зинала в земята пукнатина се донесе воня на влага и гнилоч.
— Мамо! Мамоооо!
— Айла! Айла! Какво има? — Джондалар я разтърсваше. Бе отвън на площадката, когато бе чул писъка и на някакъв непознат език. Докуцука по-бързо, отколкото си мислеше, че може да се движи.
Тя седна и той я прегърна.
— О, Джондалар! Това беше моят сън, моят кошмар — проплака тя.
— Всичко е наред, Айла. Сега всичко е наред.
— Имаше земетресение. Ето какво е станало. Тя беше убита при едно земетресение.
— Кой беше убит при земетресение?
— Майка ми. И също и Креб, по-късно. О, Джондалар, мразя земетресенията! — тя потръпна в ръцете му.
Джондалар я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да може да я вижда.
— Разкажи ми за съня си, Айла — рече той.
— Откакто се помня, сънувам тези сънища — те винаги се повтарят. В единия съм в малка пещера и една лапа се протяга. Мисля, че така ме е белязал моят тотем. Другия сън никога не го помнех, но винаги се събуждах разтреперана и ми се гадеше. С изключение на този път. Аз я видях, Джондалар. Видях, майка ми!
— Айла, чуваш ли се?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти говориш, Айла. Ти говориш!
Някога Айла бе можела да говори и макар езикът да не бе същият, познаваше усещането, ритъма, смисъла на говорения език. Беше забравила как да говори с уста, понеже оцеляването и бе зависило от друг тип комуникация, а също и понеже искаше да забрави трагедията, която я бе оставила сама. Несъзнателно бе чула и запаметила повече от речника на Джондаларовия език. Синтаксисът, граматиката, ударенията бяха част от звуците, които тя чуваше, когато той говореше.
Като дете, което за пръв път се учи да говори, тя бе родена със склонността и желанието и се нуждаеше само от постоянно слушане. Но мотивацията и бе по-силна от детската, а паметта и бе по-тренирана. Тя се учеше по-бързо. Макар да не можеше да възпроизведе точно някои от неговите звуци и интонацията, тя бе станала естествен носител на езика му.
— Да! Мога! Джондалар, аз мога да мисля с думи! После и двамата забелязаха, че я е прегърнал. Той отпусна ръце надолу.
— Сутрин ли е вече? — рече Айла, като забеляза светлината, която нахлуваше през входа на пещерата и отвора за дим над него. Отметна настрани завивките. — Не знаех, че ще спя толкова дълго. Велика Майко! Ще трябва да започна да суша това месо.
Беше научила и ругатните му. Той се усмихна. Да я чуе изведнъж да заговори почти внушаваше благоговение, но да слуша собствените си изрази от нейната уста, произнесени с уникалния и акцент беше забавно.
Забърза се към входа и щом погледна навън, застина. Потърка очи и пак погледна. От единия до другия край на каменната тераса бяха провесени нарязани еднакви тънки клиновидни парчета месо, а между тях горяха няколко малки огъня. Да не продължаваше да сънува? Нима всички жени от клана внезапно се бяха появили да и помогнат?
— Ако си гладна, ей на онова огнище набодох на шиш малко месо от бут — каза Джондалар с престорена небрежност и широка самодоволна усмивка.
— Ти? Ти ли го направи?
— Да. Аз го направих — усмивката му стана още по-широка. Реакцията и на малката му изненада бе по-добра, отколкото се бе надявал. Можеше все още да не става за ловуване, но поне можеше да одере докараните от нея животни и да започне да суши месото, особено след като тъкмо бе направил нови ножове.
— Но, ти си мъж! — объркано каза тя.
Малката изненада на Джондалар бе по-зашеметяваща, отколкото той си мислеше. Членовете на Клана получаваха знанията и уменията, нужни за оцеляването им, като разчитаха единствено на спомените си. Инстинктите им се бяха развили така, че можеха да си припомнят скритите в тилната част на мозъка умения на предците си и да ги предадат на потомството си. Работите, които вършеха мъжете и жените се бяха разпределили от толкова много поколения, че членовете на Клана имаха полово диференцирана памет. Единият пол бе неспособен да изпълнява функциите на другия, просто нямаше спомени за това.