Един мъж от Клана би могъл да улови или намери елен и да го занесе в бивака. Би могъл дори да го одере, макар и малко по-неефективно от някоя жена. Ако се наложи, би могъл и да отсече няколко парчета. Само че той никога не би помислил да нареже месото, за да го сложи да се суши, а дори и да помислеше, нямаше да знае откъде да започне. Положително не би могъл да направи равните, така оформени, че да се изсушат равномерно, парчета, които Айла виждаше пред себе си.
— На един мъж не му ли се полага да нареже малко месо? — попита Джондалар. Знаеше, че някои хора имат различни обичаи за това кое е женска и кое е мъжка работа, но просто бе искал да и помогне. Не мислеше, че тя ще се засегне.
— В Клана жените не могат да ловуват, а мъжете не могат да правят храна — опита се да обясни.
— Но ти ловуваш.
Забележката му я тласна в неочаквана посока. Беше забравила, че споделя с него разликите между Клана и Другите.
— Аз… аз не съм жена от Клана — каза смутена тя. — Аз… — не знаеше как да обясни. — Аз съм като теб, Джондалар. Една от Другите.
22
Айла се привдигна, плъзна се от Уини и подаде капещия мях на Джондалар, Той го пое и запи с големи жадни глътки. Бяха далеч надолу в долината, почти в степта и на доста голямо разстояние от потока.
Златистата трева около тях се полюшваше на вятъра. Събираха топчесто просо и дива ръж от един смесен посев, който включваше и клюмнали класове на недоузрял двуреден ечемик и два вида пшеница — приалпийска и див едрозърнест лемец. Еднообразното приплъзване на ръката по всяко стъбло, за да се откъснат малките твърди семена беше трудна работа. Малкото кръгло просо, което слагаха от едната страна на преградените си кошници, провесени на корда от врата така, че ръцете да са свободни, се отронваше лесно, но се нуждаеше от допълнително отвяване. Ръжта, която влизаше в другата половина на кошниците, веднага се отделяше от плевелите.
Айла нахлузи кордата на врата си и се хвана на работа. Малко след това се присъедини и Джондалар. Известно време събираха зърна един до друг, сетне той се обърна към нея:
— На какво прилича ездата, Айла?
— Трудно е за обясняване — рече тя и се спря да помисли. — Когато препускаш бързо, е вълнуващо. Само че и бавната езда е вълнуваща. Много ми е приятно, като яздя Уини.
Тя пак започна да работи, сетне спря.
— Искаш ли да опиташ?
— Какво да опитам?
— Да пояздиш Уини.
Той я погледна, за да определи дали наистина го мисли. От някое време му се искаше да язди кон, но тя изглежда имаше толкова лична връзка с животното, че не знаеше как по-тактично да я помоли.
— Да, бих искал. Само че дали Уини ще ми разреши?
— Не знам — тя погледна да види къде е слънцето и прехвърли кошницата на гърба си. — Ще видим.
— Сега ли? — попита той. Тя кимна и тръгна назад. — Мислех, че отиде да вземеш вода, за да можем да наберем повече зърно.
— Така беше. Забравих, че с два чифта ръце се събира по-бързо. Гледах само моята кошница, не съм свикнала да ми помагат.
Многостранните умения на мъжа постоянно я изненадваха. Той не само желаеше, но и бе способен да върши всичко, което тя правеше, или поне можеше да се научи. Беше любопитен и се интересуваше от всичко, като най-много опитваше да изпробва всяка новост. В него тя можеше да види себе си. Това и даде възможност отново да прецени колко необичайна трябва да е изглеждала на Клана. И въпреки това я бяха взели и се бяха опитали да я вместят в своя начин на живот.
Джондалар отметна кошницата си на гърба и закрачи до нея.
— За днес ми стига. Ти вече имаш толкова много зърно, Айла, а ечемикът и житото още дори не са узрели. Не разбирам защо искаш още.
— За Уини и за нейното бебе. Те ще имат нужда и от трева. Уини пасе навън през зимата, но когато снегът е дълбок, много коне умират.
Обяснението бе напълно достатъчно да сподави всяко възражение, което евентуално би имал. Сега, когато бяха прекратили работа и се връщаха през високата трева, те се наслаждаваха на топлото слънце. Джондалар носеше само набедрена препаска, и кожата му вече бе потъмняла като нейната. Айла се бе облякла в късото си лятно наметало, което я покриваше от кръста до бедрата и, нещо по-важно, даваше възможност за гънки и джобове за носене на инструменти, прашка и други предмети. Единственото и друго одеяние беше малката кожена торбичка на врата и. Джондалар много пъти се бе улавял, че се възхищава на твърдото и гъвкаво тяло, но не правеше явни жестове, а и тя не ги предизвикваше. Той предвкусваше ездата на кобилата, като се чудеше какво ще направи Уини. Ако му се наложеше, би могъл бързо, да се махне от пътя и. Като се изключи лекото накуцване, кракът му беше наред и той си мислеше, че с времето то ще изчезне. Айла бе извършила чудеса при лечението на раната му. Имаше толкова много, за което да и благодари. Беше започнал да си мисли за тръгване — нямаше причина да остане по-дълго — но тя изглежда не бързаше той да си тръгне и Джондалар продължаваше да отлага. Искаше да и помогне да се подготви за идващата зима, ако не друго, дължеше и поне това.