А тя трябваше да се грижи и за конете. Не се беше сетил за това.
— Сигурно трябва доста работа, за да се натрупа храна за конете?
— Не чак толкова — рече тя.
— Мислех си, че ти каза, че имат нужда и от трева. Не можеш ли да нарежеш цели стъбла и да ги занесеш в пещерата? После вместо да събираш зърната в тези — посочи кошниците, — можеш да изтръскаш зърната в една кошница. И освен това да имаш и трева.
Тя спря и се намръщи в обмисляне на идеята.
— Може би… Ако стъблата се оставят да изсъхнат, след като се отрежат, зърната може да се оронят лесно. Някои по-лесно, други — по-трудно. Остава още житото и ечемикът… струва си да се опита — на лицето и се разля широка усмивка. — Джондалар, мисля, че ще стане!
Бе тъй развълнувана, че и той се усмихна. В чудесните му съблазнителни очи ясно се виждаше, че той я харесва, че откровено и се радва, че тя го привлича. Ответната и реакция беше пряма и спонтанна.
— Джондалар, много ми харесва, когато… ми се усмихваш с устата и с очите си. Той се засмя с неочаквания си несдържан, неудържимо буен смях. Толкова е откровена, помисли си. Не мисля, че и се е случвало до се държи другояче, освен напълно откровено. Рядка жена!
Айла се зарази от изблика му. Усмивката и отстъпи пред веселието му, премина в хихикане, а сетне прерасна във всеобземащо и неограничавано радостно ликуване.
Останаха без дъх и за малко възвърнаха контрола си, сетне избухнаха в нови спазми, накрая дълбоко си запоемаха въздух и заизтриваха очите си. Никой от двамата не можеше да каже какво чак толкова изключително смешно има, смехът им се подхранваше от самия себе си. Но той бе не само израз на веселото положение, а и изливане на натрупаното напрежение.
Когато пак тръгнаха, Джондалар сложи ръка на кръста на Айла — приятелски рефлекс заради споделения смях. Усети я да се смразява и незабавно отдръпна ръка. Беше си обещал, а също и на нея, макар тогава тя да не го бе разбрала, че няма да и се натрапва. Ако се е заклела да се въздържа от Удоволствията, той не възнамеряваше да се поставя в положение, което може да я принуди да му откаже. Внимаваше много да показва уважението си към нея.
Само че вече бе подушил женския мирис на топлата и кожа, бе почувствал набъбналата гръд до себе си. Изведнъж се сети откога не е лягал с жена, а набедрената препаска не направи нищо, за да скрие насоката на мислите му. Обърна се настрани да скрие тъй явната подутина, но всичко, което можеше да направи, беше да и попречи да скъса дрехата му. Удължи крачка и почти побягна пред нея.
— Дони! Как само искам тази жена! — измърмори през зъби.
Като го видя да се втурва напред, в ъгълчетата на очите на Айла се показаха сълзи. В какво сбърках? Защо се дръпна от мен? Защо не иска да ми даде своя сигнал? Виждам нуждата му, защо той не иска да я облекчи с мен? Толкова ли съм грозна? Припомни си усещането на ръката му около нея и потрепери. Ноздрите и бяха пълни с мъжката му миризма. Повлече се бавно, защото не искаше да застава лице в лице с него. Чувстваше се така, както когато бе малко момиченце и беше направила нещо, което знаеше, че не трябва да прави — само че този път не знаеше какво е било то.
Джондалар бе стигнал до студената сянка на ивицата дървета край потока. Нуждата му бе толкова неотложна, че не можа да се сдържи. Само миг след като се скри от погледа зад гъстите листа, спазми от гъсто бяло бликнаха към земята. После, докато все още се държеше в ръка, облегна разтреперан глава на дървото. Не бе нищо повече от едно освобождаване, но поне можеше да застане срещу жената, без да се опита да я хвърли на земята и да я насили.
Намери една пръчка, разрови почвата и покри субстанцията на Удоволствията си със земята на Майката. Зеландони му бе казала, че да пролееш Дара на Майката е разхищение, но ако това се наложи, той трябва да и бъде върнат — пролян на земята и покрит. Зеландони е права, помисли. Разхищение си беше и в него нямаше никакво удоволствие.