Тръгна покрай потока, защото му беше неудобно да излезе на открито. Видя я да го чака до големия камък, прегърнала с ръка жребчето и притиснала глава към врата на Уини. Изглеждаше тъй уязвима, когато търсеше поддръжка и успокоение в животните. Би трябвало да се опре на мен, помисли си, би трябвало аз да я успокоя. Беше сигурен, че той е причината за разстройството и и се засрами, сякаш бе извършил някое заслужаващо порицание действие. Излезе от дърветата с нежелание.
— Понякога един мъж не може да чака да си пусне водата, — излъга с измъчена усмивка.
Айла се изненада. Защо трябва да прави думи, които не са верни? Знаеше какво е направил. Беше се облекчил сам.
Един мъж от Клана по-скоро би поискал от стопанката на водача, отколкото да се облекчи сам. Ако не можеше да контролира нуждата си и наоколо нямаше друга жена, колкото и грозна да беше, щеше да и сигнализира на нея. Никой възрастен мъж не би се облекчил сам. Само подрастващите, които бяха стигнали физическа зрялост, но още не бяха убили първото си животно, биха помислили за такова нещо. Но Джондалар беше предпочел да се погрижи сам, отколкото да и сигнализира. Тя бе не просто обидена, тя бе унизена.
Пренебрегна думите му и избегна да го погледне направо.
— Ако искаш да яздиш Уини, аз ще я придържам, докато се качиш на камъка и я обкрачиш. Ще кажа на Уини, че искаш да яздиш. Може би ще ти позволи.
Той си спомни, че това бе причината да спрат да събират зърно. Какво бе станало с неговия ентусиазъм? Как е възможно нещата да се променят толкова, докато иде от единия край на ливадата до другия? Опитвайки се да създаде впечатление, че всичко е нормално, ала като също избягваше да я погледне, той се покатери върху приличната на седалка вдлъбнатина на големия камък, докато Айла поведе коня към него.
— Как я караш да върви накъдето искаш да иде? — попита.
Айла трябваше да поразмисли над въпроса.
— Аз не я карам, тя иска да иде там, където аз искам да ида.
— Но тя откъде знае къде искаш да идеш?
— Не знам… — тя наистина не знаеше, не беше мислила за това.
Джондалар реши, че няма значение. Той искаше да иде, където кобилата пожелае да го закара, стига тя изобщо да искаше да го закара някъде. Сложи ръка на халката и за опора и бързо я яхна.
Уини присви уши назад. Знаеше, че не е Айла — товарът беше по-тежък, липсваше и непосредственото усещане за управление, мускулното напрежение на бедрата и подбедриците на Айла. Но Айла бе наблизо, държеше главата и, а мъжът беше познат. Кобилата несигурно затанцува на място, но след малко се успокои.
— Какво да правя сега? — попита Джондалар, седнал на малкия кон с провиснали от двете му страни крака и без да знае какво да прави с ръцете си.
Айла потупа коня по обичайния си успокоителен начин и се обърна към него на език, който частично бе изграден от жестове, частично от отсечените Думи на Клана, частично от Зеландонии.
— Джондалар би искал да му дадеш да поязди, Уини.
Гласът и имаше подтикващата напред интонация, а ръката и леко го подбутна — указание, което бе напълно достатъчно за животно, така привикнало към командите на жената. Уини потегли.
— Ако трябва да се държиш, прегърни я през врата — посъветва Айла.
Уини бе свикнала да носи човек на гърба си. Тя не подскочи, нито хвърли къч, но като нямаше указания, се движеше колебливо. Джондалар се приведе напред да я потупа по врата, за да успокои колкото кобилата, толкова и себе си, но движението му наподобяваше Айлините команди за ускоряване на хода. Неочакваният тласък принуди мъжа да последва съвета на Айла. Той се приведе силно напред и уви ръце около шията на кобилата. За Уини това бе сигнал да увеличи скоростта. Конят се понесе през полето в пълен галоп, а Джондалар се крепеше, колкото можеше, на врата му и дългата му коса се развяваше зад него. Вятърът биеше в лицето му и когато най-накрая се осмели едва-едва да отвори очи, видя как земята се носи край него с ужасна скорост. Беше страшно и беше вълнуващо! Разбираше защо Айла не бе способна да опише усещането. Приличаше му на пързаляне надолу по някой леден хълм през зимата или на онзи път, когато голямата есетра го бе влачила нагоре но реката, но бе по-вълнуващо. Червеникавокафявото жребче препускаше до майка си, без да изостава.
Чу далечно свиркане, високо и пронизително, и внезапно конят направи пълен завой и препусна назад.
— Седни! — викна тя на Джондалар, щом я доближиха. Когато конят с приближаването до жената забави крачка, той се поизправи. Уини забави ход и спря до големия камък.