Прехвърли крак през гърба на Уини и се плъзна на земята, напи се и изми лицето си, по което сълзите бяха оставили вадички в прахта. Чувстваше се като след кошмар. Целият ден бе поредица от зашеметяващи емоционални извисявания и потискащи спадове, като с всеки нов размах и висотите, и низините ставаха по-големи. Мислеше, че няма да издържи ново разлюляване, независимо в каква посока.
Сутринта бе започнала добре. Джондалар бе настоял да и помогне да събере зърно и я бе удивил със скоростта, с която се бе научил. Беше сигурна, че събирането на зърно не е придобито по-преди умение, но щом веднъж му показа, той бързо схвана. Работата не беше само в допълнителния чифт ръце, а и в компанията. Независимо дали говореха или мълчаха, това, че близо до нея имаше някой, я накара да разбере, колко и е липсвало.
Сетне имаше малко несъгласие. Нищо сериозно. Когато мяхът с вода се изпразни, тя поиска да продължат да събират, а той — да престанат. Но когато се върна от потока и разбра, че той желае да опита ездата, си помисли, че може би това е начин да го задържи тук при нея. Той харесваше жребчето и ако харесаше и ездата, може би щеше да поиска да остане, докато жребчето отрасне. Тя му предложи, а той веднага се хвана за възможността.
Това ги докара и двамата в толкова добро настроение. Оттам започна и смехът. Тя не се бе смяла така, откакто си тръгна Бебчо. Обичаше смеха на Джондалар, дори само звукът му я стопляше.
Сетне той ме докосна, помисли тя. Никой в Клана не докосва така, във всеки случай не извън граничните камъни. Кой знае какво могат да правят през нощта под кожите един мъж и една жена. Може би се докосват но начина, по който той докосва. Дали всички Други докосват така извън огнищата? Беше ми приятно, като ме докосна. Защо ли избяга?
Когато той се облекчи сам, Айла искаше да умре от срам. Бе сигурна, че е най-грозната жена на света. Сетне в пещерата когато той и каза, че я е искал и не е мислел, че тя го иска, тя едва не се разплака от щастие. Така я гледаше, че тя почувства как се затопля отвътре, желанието, притеглящото усещане. Беше толкова ядосан, когато му каза за Брод, че бе сигурна, че той я харесва. Може би следващия път, когато стане готов…
Само че тя никога няма да забрави как я беше изгледал — като някакво отвратително парче разкапано месо. Даже беше потръпнал.
Иза и Креб не са животни! Те са хора. Хората които се грижеха за мен и ме обичаха. Защо ги мрази? Отначало тази земя е била тяхна. Неговият род е дошъл по-късно… моят род. Такива ли са моите хора?
Радвам се, че оставих Дърк с Клана. Те може да го мислят за деформиран, Брод може да го ненавижда, понеже ми е син, но бебето ми няма да бъде някакво животно… някакво изчадие. Тази дума изрече. Нямаше защо да я обяснява.
Сълзите пак рукнаха. Моето бебе, моят син… Той не е деформиран, той е здрав и силен. И той не е животно, не е… изчадие.
Как може да се променя тъй бързо? Гледаше ме със сините си очи, гледаше ме… Сетне се дръпна, сякаш щях да го опаря или сякаш съм някой зъл дух, чието име само мог-ърите знаят. Беше по-лошо от смъртното проклятие. Те само се обърнаха и престанаха да ме виждат. Просто бях мъртва и принадлежах на другия свят. Не ме гледаха, като че ли съм… изчадие.
Залязващото слънце донесе вечерния хлад. Даже и в най-горещия летен период нощем степите бяха студени. Тя потрепера в лятното си одеяние. Ако се бях сетила да взема палатка и кожа… Но Уини щеше да се разтревожи заради жребчето, пък и трябва да го накърми.
Когато Айла стана от брега на потока, Уини вдигна глава от сочната трева, тръгна в тръс към нея и подплаши двойка алпийски яребици. Реакцията на Айла бе почти инстинктивна. Издърпа прашката от кръста си и със същото движение се наведе да събере камъчета. Птиците едва се бяха вдигнали от земята, когато първо едната, а после и другата, падна обратно. Тя ги събра, потърси гнездото и спря.
Защо търся яйцата? Да не се каня да направя на Джондалар любимото ястие на Креб? Защо трябва да му готвя каквото и да било, особено пък лакомството на Креб? Но когато съзря гнездото — плитка вдлъбнатина, издраскана в твърдата земя с люпило от седем яйца — вдигна рамене и внимателно събра яйцата.
Остави ги до птиците близо до потока и започна да къса растящите край водата дълги тръстики. За няколко минути направи рехава кошница — щеше да я използва само да пренесе яйцата и после щеше да я хвърли. Повече тръстики и бяха нужни да свърже пернатите крака на чифта яребици. Плътните зимни пера вече прерастваха.