Зима. Айла потръпна. Не искаше да мисли за студената и сурова зима, но тя никога не и излизаше напълно от ума. Лятото просто бе времето, когато трябваше да се подготви за зимата.
Джондалар се кани да си тръгне! Знаеше го. Беше глупаво да си мисли, че той ще остане с нея в долината. Защо да остава? Щеше ли тя да остане, ако имаше свои хора? След като си тръгнеше, щеше да стане по-лошо… даже и ако я гледаше по този начин.
— Защо трябваше да идва?
Тя се стресна от собствения си глас. Не бе свикнала да се чува да говори, докато беше сама.
— Но аз мога да говоря. Това поне Джондалар го направи. Най-малкото, ако видя хора, сега ще мога да им говоря. И освен това знам, че на запад живеят хора. Иза беше права, трябва да има много хора, много Други.
Прехвърли яребиците през гърба на кобилата — по една от всяка страна и намести кошницата с яйца между краката си. Родена съм на Другите… Намери си стопанин, ми каза Иза. Мислех, че Джондалар ми е изпратен от моя тотем, но щеше ли някой изпратен от тотема ми да ме погледне така?
— Как може да ме гледа така? — проплака тя с конвулсивно изхълцване. — О, Пещерни лъве, не искам вече да съм сама.
Айла се отпусна и пак даде воля на сълзите си. Уини забеляза липсата на насочване, но това нямаше значение. Тя си знаеше пътя. След малко Айла се поизправи. Никой не ме кара да стоя тук. Трябваше да потърся преди това. Сега мога да говоря…
— … и мога да им кажа, че Уини не е кон да убиване — продължи гласно тя, след като си го припомни. — Ще приготвя всичко и следващата пролет ще напусна — знаеше, че няма да го отложи отново.
Точно сега Джондалар няма да тръгне. Ще му трябват дрехи и оръжия. Може би моят Пещерен лъв ми го е изпратил да ме научи. В такъв случай трябва да науча всичко, преди да си тръгне. Ще го наблюдавам, ще му задавам въпроси, както и ще да ме гледа. Брод ме мразеше през цялото време, докато живеех с Клана. Мога да издържа, ако Джондалар… ако той… ме мрази. Тя затвори очи, за да задържи сълзите си.
Пресегна се за амулета си, защото си спомни какво и бе казал Креб много отдавна: „Когато намериш някой знак, оставен от тотема ти за теб, сложи го в амулета си. Той ще ти донесе късмет.“ Айла бе слагала всички знаци в амулета си. Пещерни лъве, толкова дълго бях сама, сложи късмет в амулета ми.
Докато тръгне надолу към потока, слънцето бе паднало зад стената на клисурата. След това винаги се стъмваше бързо. Джондалар я видя да идва и се затича надолу към брега. Айла бе пуснала Уини в галоп и когато заобиколи издадената стена, едва не се блъсна в него. Конят се вдигна на задните си крака, като едва не събори жената на земята. Джондалар протегна ръка да го задържи, но когато усети голата плът, дръпна ръката си, уверен, че тя го презира.
Мрази ме, помисли Айла. Не може да понася да ме докосва! Преглътна едно изхлипване и даде знак на Уини да продължи. Конят пресече скалистия бряг и зачатка с копита по пътеката с Айла на гърба си. Тя слезе пред входа на пещерата и се втурна вътре, съжалявайки, че няма къде другаде да отиде. Искаше и се да се скрие. Пусна кошничката с яйцата край огнището, насъбра един хват кожи и ги занесе до мястото за складиране. Тръсна ги на земята оттатък стойката за сушене, между неизползваните кошници, рогозки и купи, сетне скочи в тях и ги придърпа над главата си.
Миг по-късно Айла чу копитата на Уини, а сетне и на жребчето. Цялата се тресеше, опитвайки се да задържи сълзите си, и остро чувстваше движенията на мъжа в пещерата. Искаше да се махне, та поне да може да се наплаче.
Когато той доближи, не чу босите му стъпки на пръстения под, но знаеше, че е там, и се опита да спре треперенето си.
— Айла? — рече той. Тя не отговори. — Айла, донесох ти малко чай — тя продължи да стои неподвижно. — Айла, няма защо да стоиш там в дъното. Аз ще се махна. Ще ида от другата страна на огнището.
Той ме мрази! Не може да ме търпи близо до себе си, помисли тя и сподави едно изхлипване. Иска ми се да се махне, искам просто да се махне.
— Знам, че няма да има полза, но трябва да ти го кажа. Съжалявам, Айла. Съжалявам повече, отколкото мога да ти кажа. Ти не заслужаваш каквото направих. Можеш да не ми отговаряш, но аз трябва да ти обясня. Ти винаги си била честна с мен, сега е време за разнообразие аз да бъда откровен с теб.
Откакто препусна, мисля. Не знам защо направих… това, което направих, но искам да се опитам да ти обясня. След като онзи лъв ме нападна и аз се събудих тук не знаех къде се намирам и не можех да разбера защо ти не искаш да ми приказваш. Ти беше загадка. Защо беше сама тук? Започнах да си въобразявам някаква история за теб — че ти си зеландони, която се подлага сама на изпитания, свята жена, която е отговорила на призванието си да служи на Майката. Когато не отвърна на просташките ми опити да споделя Удоволствията с теб, помислих, че отказът от тях е част от изпитанието ти. Помислих, че Кланът е странна група зеландони, с които живееш.